Клайв Къслър - Джунглата

— Добре, разбрахме — каза Хуан. — Отсега погледите да не се отделят от тази къща, за да сме сигурни, че не си е заминал.

Чу тих отговор почти в един глас:

— Разбрано.

След това, нарушавайки собствената си заповед, той завъртя бинокъла към главния път. От него в селото влезе бяла лимузина „Тойота“, която сигурно вече беше навъртяла няколкостотин хиляди километра. Колата едва беше спряла, когато четирите врати се отвориха със замах и отвътре изскочиха четирима въоръжени мъже. Лицата им бяха скрити от края на чалмите им. Вдигнаха оръжията си до раменете и направиха полукръг около багажника. Единият се наведе и завъртя ключа в ключалката. Амортисьорът започна бавно да вдига капака, а трима от мъжете навряха цевите на своите АК-47 в отвора.

Хуан не можеше да види какво има в багажника, или по-точно кой лежи там, и чакаше нетърпеливо, когато единият от мъжете стисна автомата под мишница и бръкна под капака. Той вдигна мъжа, легнал в зародишна поза. Затворникът им беше облечен в стандартна американска бойна униформа. Високите му обувки също бяха военни. Устата му беше запушена, а очите — превързани с кърпа. Русата му коса беше малко по-дълга от позволеното в армията. Беше твърде слаб, за да стои, и рухна на земята веднага щом бе освободен от колата.

— Имаме проблем — измърмори Кабрило. Обърна бинокъла отново към къщата, където се беше оттеглила двойката индонезийци, и каза на хората си да насочат вниманието си към селския площад.

Еди Сенг не продума, Линда Рос си пое шумно дъх, а Франклин Линкълн изруга.

— Чували ли сте нещо за пленен войник?

— Не, нищо — отговори Линда напрегнато, защото един от мъжете срита пленника в ребрата.

С басовия си глас Линк обясни:

— Може да се е случило през трийсетте часа, които ни трябваха, за да си довлечем задниците на позиция. Не е имало причина Макс да ни съобщава новина като тази.

Без да отмества поглед от къщата, Кабрило превключи честотите.

— „Орегон“, „Орегон“, чуваш ли ме?

От пристанищния град Карачи на повече от осемстотин километра незабавно долетя отговор:

— Тук „Орегон“. Обажда се Хали, председателю.

— Хали, през времето, докато заемахме позиция да се е получавала новина за отвлечен американски или натовски войник в Афганистан?

— Нито от информационните агенции, нито по официалните канали, но нали знаеш, че сега сме малко извън обсега на Пентагона.

Кабрило знаеше този факт твърде добре. След като в течение на десетилетие се беше радвал на достъп до военното разузнаване чрез своя стар ментор в ЦРУ Лангстън Овърхолт, неговата частна компания по сигурността, известна като Корпорацията, чиято главна квартира се намираше на един товарен кораб скитник, наречен „Орегон“, се беше превърнала в парий. Бяха провели операция в Антарктика, за да провалят съвместен аржентинско-китайски опит да се анексира и експлоатира нов и богат петролен залеж край девственото крайбрежие на южния континент. Притеснено от геополитическите последици, американското правителство им бе наредило в никакъв случай да не правят опит за провеждане на операцията.

Нямаше значение, че постигнаха сензационен успех. Новият президент ги сметна за недисциплинирани и на Овърхолт бе наредено да се откаже от необичайните услуги, които Корпорацията предлагаше. Лангстън трябваше да употреби цялото си значително влияние в коридорите на властта във Вашингтон, за да запази работата си след тази случка! Беше признал в частен разговор на Хуан, че президентът е отхапал толкова голямо парче от задника му, че цяла седмица не могъл да седне.

Това беше довело Кабрило и малкия му екип тук, на едно от малкото места на земята, което никога не е било окупирано от чужда армия. Дори Александър Велики е бил достатъчно съобразителен да избегне Северен Вазиристан и останалите племенни територии в района. Бяха тук, защото богатият индонезийски бизнесмен Гунаван Бахар имаше син, който беше избягал от вкъщи, за да се присъедини към талибаните така, както преди няколко поколения младежите в Съединените щати бягаха от домовете си, за да постъпят в цирка. Обаче разликата беше, че Сетиаван беше останал в развитието си седемгодишен, а братовчедът, който го бе довел тук, каза на вербувача в Джакарта, че Сети иска да стане мъченик.

Американските бегълци ставаха момчета за всичко, а съдбата на Сети щеше да бъда тази на атентатор самоубиец.

Хали продължи:

— Откакто заминахте, Стоуни и Мърф преравят всяка база данни, на която могат да сложат ръка.