Клайв Къслър: Джунглата

— Да, благодаря ви много. Има ли някакви въпроси?

Изненада се неприятно, когато една паякоподобна ръка се вдигна. Жената имаше смачкано лице като на кукла, направена от чорап.

— Да?

— Може ли да ми дадете малко дребни?

Кентър грабна чантата си, преметна изтъркания си шлифер през ръка и напусна, съпроводен от продран кикот.

Когато излезе през вратата на библиотеката, вече се беше стъмнило напълно. Безличната шир на Чембърлейн Скуеър бе заградена от бетонната чудовищност на библиотеката от едната страна, от триетажната класическа сграда на градския съвет — от другата, и приличащото на гръцки храм кметство, от третата. В средата се издигаше паметникът на Джоузеф Чембърлейн 7 7 Секретар на колониите по време на кралица Виктория. — Б.пр. , който е бил нещо си някога в този мрачен град. На Кентър паметникът му навяваше асоциация за крадци, задигнали цяла готическа катедрала, но оставили около осемнайсет метра от един от шпиловете.

Ако градските бащи бяха пожелали да създадат по-нехармонично място от това, той не можеше да си представи как биха успели. Може би като забият по средата странния хангар за цепелини, както твърде немилостиво наричаше източноправославната черква с нейните кубета, подобни на луковици.

Дъждът бе намалял до студен ръмеж и макар Кентър да си вдигна яката, ледената вода успя да си пробие път по врата му надолу. Копнееше за горещ душ и топъл пунш, а възпаленият му нос да престане да тече.

Очуканият му „Фолксваген“ беше паркиран отсреща на Нюхол Стрийт и точно когато зави по Колмър Роу, шофьорският прозорец на лъскав „Ягуар“ започна да се спуска с леко жужене.

— Доктор Кентър, може ли да поговорим?

Гласът беше култивиран с континентален акцент — френски, немски или може би швейцарски, който звучеше на Кентър като съчетание от двата.

— О, още не съм защитил докторат — заекна той, когато разпозна черната риза и вратовръзка на Черния костюм, седнал зад кормилото на луксозната лимузина.

— Няма значение, изнесохте завладяваща лекция. Щях да остана до края, но получих обаждане, което не можех да пренебрегна. Моля, искам да поговорим само няколко минути.

— Вали.

Когато Кентър се наведе да надникне в колата, болка проряза възпалените му синуси.

— Не тук — усмихна се мъжът или поне устните му се разделиха и се бялнаха зъбите му.

— Мога да ви закарам до колата.

Кентър погледна нагоре по улицата. Не се виждаше жива душа, а фолксвагенът беше на пет преки оттук.

— Чудесно.

Той заобиколи дългото, извито надолу торпедо и чу електронната ключалка да освобождава пътническата врата. Плъзна се на фината кожена седалка. Значителното количество дърво в интериора проблясваше на светлината от уредите по таблото.

Непознатият плъзна лоста на скоростите и отлепи автомобила от бордюра. Ягуарът беше толкова безшумен, че Кентър дори не чу двигателя.

— Един мой колега слушал лекцията, която сте изнесли миналата седмица в Ковънтри, и беше достатъчно заинтригуван, за да ми разкаже за нея. Трябваше да я чуя с ушите си.

— Извинете, а вие сте?

— О, хиляди извинения. Тони Форсайт.

Те неловко стиснаха десници, за което Форсайт трябваше да се протегне под лявата си ръка, с която държеше волана.

— Господин Форсайт, защо се интересувате от Марко Поло? — попита Кентър.

Улови странни флуиди от мъжа. Беше на около четирийсет и имаше обикновени, нормални черти и черна коса, която беше толкова гъста, че можеше да бъде тупе. Но имаше още нещо. Кентър бързо осъзна какво е. Ръцете му бяха големи и мазолести. Ръкостискането му не беше особено силно, но ръката на Форсайт на практика погълна неговата. Кентър знаеше от опит, че мъжете в палта за хиляда лири и коли по шейсет хиляди парчето нямат мазоли.

— Може да се каже, че съм любител на историята и се интересувам от това фолио и неговото съдържание.

Уилям Кентър беше търсил риба, но сега изпита усещането, че е засякъл акула.

— Ами аз съм към Нюхол.

— Да, знам — отговори непознатият, което доста го разтревожи, но мъжът бързо добави: — За минутка сме там. Споменахте, че собственикът на фолиото не възнамерява да го продава, нали?

— Да, човекът е заможен. Мисля, че ме накара да платя, за да видя неговата библиотека, само с цел да ме шпионира.

— Но не сте обсъждали цена?

— О, не. Аз можах да извадя само петстотин кинта, за да видя проклетията за един ден.

— Жалко — отбеляза Форсайт като че на себе си. — Една проста размяна на пари в брой щеше да е за предпочитане.