Клайв Къслър: Джунглата

На бойното поле разпръснатите конници започнаха да се събират като рибен пасаж и препуснаха към разрушените порти, където дървото още тлееше, а замаяните защитници се въртяха в шок. Мечовете бяха извадени и слънцето заигра по тях ярко, защото облакът вече беше отминал. Мъжете на кулите търсеха жертви, но взривът беше отнел битката от гарнизона.

Генерал Кенбиш освободи пехотинците, стоящи в резерв, за да последват конницата. С рев, който по сила беше почти равен на трясъка от експлозията, мъжете се втурнаха през полето, нетърпеливи да изпълнят ханската задача, да възстановят честта му, накърнена от това, че са го ограбили, и което е по-лошо, че изглежда слаб заради случилото се. Щяха да пощадят по-хубавките жени и момчета, които после можеха да бъдат използвани като роби, но всички останали в градчето щяха да минат под меча и цялото населено място щеше да бъде изравнено със земята. Главата на местния военачалник щеше да бъде побита на копие до най-близкото населено място, като предупреждение към онези, които смятат, че гневът на хана не е бърз и всепоглъщащ.

— Бих искал да науча повече за твоя удивителен арсенал — каза посланикът, когато с Кенбиш слязоха от конете. Не беше обичайно генералът лично да участва в клането, а посланикът нямаше желание да види какво става от другата страна на стената.

— Ще те запозная с моя алхимик. Той може да ти обясни с по-големи подробности. За мен е достатъчно, че оръжията работят.

Един помощник му подаде чаша от костен порцелан със силен чай.

Когато тръгнаха към горичката, където лагерните прислужници и лечителите чакаха, за да се заемат с ранените в битката, посланикът се замисли за всички толкова забележителни неща, на които беше станал свидетел през годините, докато бродеше сред този странен народ. Някои нямаше никога да разкрие, като например съвкупленията с някои от наложниците на хана, на които се беше наслаждавал. Други нямаше дори да обсъжда, защото бяха прекалено странни, за да му повярват. Като Великата стена, която беше висока и широка колкото пететажна сграда, но въпреки това се простираше от хоризонт до хоризонт и още нататък. Тя сама омаловажаваше всичко построено от римляните, разпръснато из Европа. Да не говорим за подобните на скали кости на дракони, които му бяха показани в централната пустиня, черепи, големи колкото винени бъчви, със зъби като ками и бедрени кости с човешки бой. И онова, което видя днес: устройство, способно да излъчва достатъчно силна светлина, че да ослепи човек.

Искаше му се да знае как работи това оръжие. Кенбиш бе споменал някакъв кристал — но вече знаеше, че това ще е една от многото тайни, които щеше да отнесе в гроба.

Марко Поло крачеше до генерала, сигурен, че неговите сънародници, венецианците, не биха повярвали дори и на по-обикновените истории, които можеше да им разкаже за своите пътувания из Китай.

Бирмингам, Англия

Четири месеца по-рано

Без да се усети, Уилям Кентър беше кихнал в микрофона. Нуждата се стовари върху му, преди да успее да извърне глава. Секретите от кихавицата се бяха стекли в носните му канали и трябваше да ги върне обратно — този усилен от уредбата звук отекна в почти претъпканата заседателна зала.

— Съжалявам — каза той притеснен, закашля се, закривайки ръка с уста, и извърна глава, за да покаже на двайсетината души, че не е пълен простак. — Както каза един американец в Крайст Чърч Колидж — да, селяндури, аз съм учил в Оксфорд — мога да стисна ръка, да стисна крак, но не мога да преборя тази настинка.

Отговорът на групата можеше да бъде учтив смях, но по-вероятно щеше да е смутено покашляне.

О, колко мразеше тези лекции, лекциите в някакви пристройки или селски библиотеки, където единствените посетители бяха пенсионери, които не ги беше еня за предмета, но нямаше какво друго да правят цял следобед. По-лоши от тях бяха само онези в градове като Бирмингам, където слънцето сякаш никога не грееше и хората идваха само за да се стоплят, преди да излязат да просят или да се наредят на опашката пред кухните за бедни. Беше преброил десет присъстващи, преди да застане зад катедрата, и не по-малко от четиринайсет палта. Представи си върволицата ръждясали колички за пазаруване в паркинга на библиотеката.

— Не съм казал и половината от онова, което видях.

Това беше много по-хубаво встъпление, отколкото да залееш микрофона със сополи, помисли си Кентър унило. Въпреки това той си имаше цели, а и човек никога не знае — може би навлечената жена в дъното на осветеното от неонови пръчки помещение е преоблечената Дж. К. Роулинг.