Клайв Къслър - Джунглата

Една глава се показа над стената и двете светлинни оръдия се завъртяха толкова бързо към нея, че човекът успя да зърне само смътно бойното поле, преди ретините му да бъдат обгорени от невидимите лъчи. Кенбиш се скова на коня си, очаквайки сигнал за тревога, който щеше да накара невидимите лъконосци да пуснат стрелите си. Един вик отвисоко го накара да засмуче въздух през зъбите. Но се оказа, че беше само врана в клоните на дървото зад него.

Водещият конник стигна до дървената порта и небрежно запрати торбата, която носеше, в прахоляка при основите й. Миг след това друга падна до нея, след това още една. И още една. Купчината нарасна, докато не заприлича на безформен хълм, притиснат в гредите.

Най-накрая един от хората зад стените показа малко ум. Когато надигна глава иззад стената вдясно от портата, той засенчи с ръка очите си и насочи погледа си надолу. Предупредителният му вик се разнесе ясно над полето. Елементът на изненадата беше изгубен.

Конниците зарязаха потайността и конете се понесоха в пълен галоп. Последните неколцина запратиха торбите си към портата и обърнаха. Разпръснаха се, когато откъм стените слепешком се понесоха стрели и отново затъмниха небето.

Но не толкова стрелите закриваха слънцето, колкото облакът, който безшумно се приближаваше. По някаква прищявка на съдбата ветровете, които го тласкаха, спряха и той се зарея като огромен слънчобран над селото. Без пряка слънчева светлина лъчевите оръдия на Кенбиш бяха безполезни.

Подплашените войници, осъзнавайки какво става, започнаха да изливат ведра с вода върху купчината торби, която се издигаше почти до половината на дървената порта. Генералът бе очаквал това и затова се беше погрижил всички да са покрити с дебел слой смола, така че водата да не може да се просмуче.

Подтиквани от отчаянието, по стените се появиха стрелци, които дълго и грижливо се прицелваха, преди да пуснат стрелите си. Конниците носеха брони на гърдите си и шлемове, но гърбовете им бяха голи и скоро стрелите започнаха да намират своите цели. След минути по полето започнаха да кръжат коне без ездачи, които лежаха на земята. Някои се гърчеха в агония, а други вече бяха притихнали.

Един от мъжете на Кенбиш препусна успоредно на стената, изправен на стремената си, със стрела в опънатата тетива на късия си кавалерийски лък. На върха на стрелата вместо бронзово острие имаше дебело валмо вълна, напоено в катран, което гореше с ярки пламъци. Той стреля и веднага дръпна силно лявата юзда. Конят позна сигнала и веднага се стовари на хълбок в облак прах, ритайки диво с крака, докато тежкото му тяло заслоняваше ездача от онова, което щеше да се случи.

Стрелата улучи купчината торби в основата на портата и в същия момент отгоре през ръба на стената ливнаха ведро вода. Пламъкът се превърна в бял дим и пара, а след това — нищо. Времето на бойното поле притежава гъвкавост, която не се подчинява на никаква логика. То изглеждаше спряло завинаги, но мина по-малко от половин секунда, докато последните гаснещи пламъчета от върха на стрелата прогориха торбата и лизнаха съдържанието й.

Алхимиците, които търсеха еликсира на живота, случайно бяха попаднали на съотношението и състава на химикалите, затова те бяха наречени хуо яо — Огнено лекарство. По-късно светът щеше да го познае под името барут.

Тъй като е бавно горящ експлозив, барутът трябва да бъде пресован, за да направи нещо повече от това да проблясва и съска. Първата торба избухна в пламъци и дим, запалвайки другите около нея по външната част на купчината, докато пламъците не започнаха да се стрелкат на три-четири метра височина. Кладата беше достатъчна да взриви торбите, заровени в основата на купчината, а тежестта на лежащите отгоре да задържи разширяващите се газове достатъчно дълго, за да предизвикат гигантска експлозия.

Взривната вълна се понесе над полето, запращайки стена от горещ въздух чак до генерала и останалите му пехотинци. Тя повали посланика от коня и на него му се стори, че е застанал пред грънчарска пещ. Пламъци и пушек се издигнаха високо в небето, докато от другата страна на стените портата беше избита навътре и сцепена на трески. Отломките поваляха всички по пътя си, а стрелците и стражите горе на стената се разлетяха във въздуха като парцалени кукли и пронизителните им писъци се разнесоха през рева на експлозията.

Човекът на хана бавно се изправи на крака. Ушите му пищяха и когато затвори очи, картината на взрива беше запечатана от вътрешната страна на клепачите му. Това беше второто чудотворно оръжие, което виждаше днес. Първо, светлинното оръдие, а сега някакъв способ да се държи огън в торби и изведнъж да се освобождава. Да, това наистина беше удивителна страна.