Клайв Къслър: Джунглата

Пратеникът на хана погледна към Кенбиш за някакво обяснение. Необщителният генерал оглеждаше крепостните зъбци през парче тъмно стъкло с големината на дамско огледалце. Най-накрая се обърна и забеляза объркването, изписано по лицето на мъжа. Той смушка коня си с колене, за да го доближи, и след това се протегна да му подаде наблюдателното стъкло.

Дипломатът го хвана за богато украсената дръжка от слонова кост и го вдигна до очите си. Примигна бързо, след това надникна над ръба, за до огледа обградения със стени град с невъоръжено око. След това отново бързо погледна през стъклото.

Потъмненото стъкло хвърляше цялата сцена в призрачен сумрак въпреки яркото слънце, но не това го сепна. Причината бяха плътните лъчи светлина като тънки остриета на шпаги, които се проточваха от двете кули. Кървавочервените лъчи се простираха като копия от странните конструкции и метяха горния край на стените. Докато гледаше, един пазач пъхна глава в отвор между зъбците. Двата лъча на мига се заковаха върху му. Светлината се плъзна по лицето му и макар разстоянието да беше твърде голямо, за да бъде сигурен, пратеникът реши, че лъчите се заковаха върху очите на мъжа. Трябваше да минат само секунди, докато злочестият човек се приведе, тръскайки яростно главата си.

Пратеникът свали стъклото за втори път. Тъмното като на сепия мастило изчезна; рубинените светлинни лъчи също. Всичко беше тихо и спокойно, като се изключат двете дървени кутии, обръщани насам — натам. Без стъклото тяхното предназначение беше неизвестно.

Изражението му беше още по-объркано, отколкото преди няколко минути.

— Драконов поглед — каза Кенбиш, без да се обръща. — Моите хора го наричат така.

— А ти? — попита пратеникът. — Ти как го наричаш?

Кенбиш дръпна юздите, за да завърти коня си.

— Сигурна победа.

— Не разбирам. Как действа?

— Във всяко устройство има по един дълъг осмоъгълен кристал, изваден от древни рудници далече на юг. Не ме питай за научната страна, но чрез използването на комплект огледала с отвори в тях, те по някакъв начин канализират слънчевата светлина, хваната във фуниите отгоре така, че могат да ослепят временно човек, който погледне в нея.

— Въпреки това е невидима?

— Изглежда като малка червена точица, когато попадне върху цел, обаче лъчът във въздуха може да бъде видян само през стъклото, което държиш.

Той насочи вниманието си отново към конниците.

— А сега е време да свършим с тази обсада.

Човекът на хана отново огледа високите защитни стени и дебелата дървена порта. Изглеждаха непробиваеми като Великата стена на север от столицата. Не можеше да разбере как ослепяването на неколцина стражи може да сложи край на обсадата. Но той произхождаше от търговско семейство и не разбираше нищо от война или военна тактика.

— Атака! — заповяда Кенбиш.

Макар пратеникът да очакваше животните и хората да хукнат внезапно с все сили към далечните стени, нападението се оказа потаен, бавен ход. Копитата на конете бяха обвити с дебели вълнени чували, така че почти не вдигаха шум, докато вървяха. Сбруите, седлата и кошовете бяха стегнати толкова здраво с подпругите, че обичайното скърцане на кожата не се чуваше, а мъжете подтикваха конете си с тих шепот. Ако затвореше очи, пратеникът не би могъл да каже, че покрай него минават петдесет души на кон. От всичките му сетива единствено носът усети слабия мирис на прах, която загърнатите конски копита вдигаха.

Въпреки че не беше военен, той инстинктивно разбра, че това беше критичната част от плана на генерала. Вдигна очи. Над главите им небето оставаше чисто, но един-единствен бухлат облак се движеше към бойното поле. Сянката му се врязваше като слънчево затъмнение в хълмовете зад града. Минеше ли над тях, тайното оръжие на Кенбиш щеше да стане безполезно.

От много минути на стените не се бяха показвали стражи. Дипломатът можеше да си представи безпокойството и объркването на защитниците, които не знаеха какво им бе дошло на главите, нито как ги беше ослепило. Това не беше особено голяма община и той знаеше от пътуванията си, че селяните тук са склонни към суеверие. На каква ли нечиста сила бяха приписали своята слепота? Подобно на армия от призраци, колоната конници измамно бързо пресичаше полето. Конете бяха толкова добре обучени, че не цвилеха и не пръхтяха.

Облакът още беше на няколко минути разстояние. Пратеникът направи няколко бързи пресмятания на ум. Работата беше на косъм, но конниците не ускориха ход. Генералът насаждаше дисциплина, която за него беше по-важна от всичко.