Клайв Къслър - Мираж

– Съжалявам, но тук аз ще задавам въпросите. Мисля си, ужасно е смешно, че си вярвал във възможността да се измъкнеш. Наистина ли си смятал, че Пентагонът ще отпише просто така един милиард долара? Милиард долара, които не могат да бъдат проследени? Та тези пари с години биха захранвали незаконни операции, а ти си вярвал, че военните просто ще ги забравят?

Унилият поглед, който мъжът отправи към Хуан, показа, че наистина беше вярвал в тази възможност или най-малкото се беше надявал.

– Връщането на тези пари се планира от години – продължи Хуан. – Вярно, че никой не знаеше у кого са, но бяхме напълно сигурни, че ще ги върнем. Дори знаехме, че накрая ти и иракските ти другари ще се хванете за гушите. Ако бяхме стигнали до Джакарта, сигурен съм, че там щяха да ни посрещнат стотина от най-добрите шантави ислямисти на «Ал Кайда».

– Къде е Уинтърс топчията? – попита един от приятелите му от Ум Касър, мъжът, когото подозираха, че е бил командир на артилериста.

– Той от твоите хора ли беше? – попита Хуан.

– Имах привилегията да бъда негов командир по време на последната му командировка.

– Добър морски пехотинец ли беше?

– Най-добрият.

– Мъртъв е. – Явно мъжът вече се бе досетил, защото не реагира. – Макс го застреля, докато той се опитваше да ме заколи като свиня. И сега завинаги ще знаят най-добрия морски пехотинец като предател и крадец. Сигурно всички се гордеете със себе си.

– Какво ще стане от тук насетне? – попита един от мъжете, които се бяха спуснали с въже от хеликоптера.

Изглеждаше твърде млад, за да е част от първоначалния заговор. Хуан предположи, че е някогашен войник, който сега работи като наемник. Вероятно не знаеше за какво точно става дума.

– След няколко часа кораб амфибия на военния флот, който ни следва от момента, в който напуснахме Персийския залив, ще се появи на хоризонта. Щ е изпратят катер да ви прибере и голям хеликоптер «Чинук» за Контейнера. Вие четиримата, които се спуснахте по въжета на моя кораб, ще бъдете обвинени в пиратство, съдени и осъдени. А тези симпатяги, без да бъдат съдени, вероятно ще прекарат остатъка от живота си в най-лошия затвор на неназована съюзна държава. Ако си падах по залозите, бих заложил на Субсахарска Африка, където процентът на заболелите от СПИН сред затворниците е близо петдесет.

Хилман и другарят му видимо пребледняха.

– Нали разбираш, господин Хилман – добави добродушно Хуан,

– Чичо Сам никога не би признал толкова огромна кражба. Ако го направи, нашето правителство би изглеждало неспособно, следователно вас просто ще ви заметат под килима.

– Вижда се колко разбираш – презрително изплю бившият заместник-подсекретар в Департамента по отбраната. – Ще ми предложат сделка, защото не аз съм «мозъкът». Мога да им кажа имената и после ще си тръгна като свободен човек.

Кабрило се наведе към него, за да може мъжът да види неговата омраза и радостта, че се е провалил.

– Точно в това е проблемът ти, мой човек. Ти си с достатъчно висок чин за техния вкус. Ти ще опереш пешкира. Колкото щеш да им пееш, просто няма да ти обърнат внимание.

След тази размяна на любезности двамата с Макс си тръгнаха. Не знаеше дали заплахата му ще се осъществи, но му беше приятно да види, че Хилман вече трепери при мисълта за това какво го чака.

Еди и Линк извадиха последния контейнер от трюма след спечелената битка и го спуснаха на палубата. Кабрило и Хенли го обиколиха веднъж. Митническите печати си бяха още на мястото. Хуан сложи ръка върху стоманената страна на Контейнера, сякаш можеше да почувства онова, което е вътре.

– Изкушава ли те? – попита Макс.

– Не започвай отново. Обаче има нещо, което трябва да направя. На Овърхолт няма да му е особено приятно, но трябва да им хвърля поне един поглед. – Той завъртя дръжката и отвори задната врата, като при това счупи крехките печати.

Онова, което се откри пред очите му, бяха квадратни денкове с размерите на бали сено, увити в разноцветно пластмасово фолио. Подредени бяха като всяка друга стока един върху друг и стигаха чак до тавана. Можеха да бъдат щайги с портокали, таблети или каквато и да е друга стока, превозвана в морски контейнер.

– Уха! – възкликна Макс, – а ти какво очакваше? Пещерата на Али Баба?

Хуан се съгласи, че приятелят му е бил прав.

– Обаче това не пречи човек да се надява, нали?

Той с мъка свали един от денковете и сряза пластмасовата обвивка с ножа, който винаги носеше. Остра болка прониза рамото му и му напомни, че няколко дена трябва да я кара по-кротко. Той отвори среза достатъчно, за да извади бала пари – осемсантиметрова пачка стодоларови банкноти.