Клайв Къслър - Мираж

Кръвта му плисна от раната надолу по гърдите. Кабрило изрева в опита си да попречи на острието да проникне по-дълбоко, а Уинтърс вложи всичко в усилието да го забие още по-навътре.

Проникна още два сантиметра и половина. Колкото по-дълбоко го забиваше, толкова по-малко Хуан можеше да контролира безмилостния му ход. Усети, че противникът му започна да събира сили за едно последно усилие, последен удар, който щеше да го убие.

Почувства пръските кръв по лицето си още преди да чуе изстрела. Уинтърс рухна мъртъв, като изтръгна жестоко ножа от раната, стоварвайки се на купчина в краката му. Макс стоеше в рамката на вратата към кърмата, стиснал компактен «Глок» в ръка, който сочеше към тавана, а от дулото му продължаваше да се вие дим.

– Другите четирима се предадоха без бой – съобщи Хенли.

– Мамка му, разполагах с предимство, а този кучи син едва не ме уби... – Хуан нави ръкава на подгизналата си от кръв риза, за да огледа раната. Разрезът беше малък и се процеждаха само капки кръв.

– По-добре повикай Хъкс с комплекта за първа помощ – кротко настоя Макс.

– Грижата ти за моето здраве е направо трогателна.

– Аха, нали току-що ти спасих живота.

– Не мога да го отрека. – Хуан погледна надолу към трупа на Уинтърс. – Корав тип беше.

– Каквото и да казват, няма бивш морски пехотинец.

След няколко минути мостикът се изпълни с хора.

Хъкс накара Хуан да свали ризата и да седне, за да може да почисти, зашие и превърже раната. Макс се грижеше за спасяването на пътниците и екипажа на потъващия работен кораб. Той потъваше откъм кърмата толкова бързо, че носът му вече стърчеше над водата. Всичко се развиваше с такава шеметна бързина, че нямаше време да спуснат спасителните лодки. Хората от кораба, със спасителни жилетки и без, направо скачаха във водата и започваха да плуват към търговския кораб, който се бяха готвили да ограбят.

Въоръжените Линда, Мак Ди и Майк Троно стояха до спуснатия трап, готови да посрещнат гостите.

Кабрило отказа всичко по-силно от «Тиленол» и се надигна от мястото си навреме, за да види как кранът се откъсва от веригите, които го държаха, и се стоварва върху наклонената палуба, смазвайки хеликоптера, вече наполовина под водата.

– Някой няма да си получи обратно играчките.

– Доларите на донъти – измисли Макс нов лозунг, докато дъвчеше мундщука на старата си лула. – Работният кораб и кранът сигурно са наети, но хеликоптерът вероятно принадлежи на човека, финансирал тази малка пиратска експедиция.

– Съгласен, това е и моето мнение – кимна Хуан.

В този момент носът на работния кораб се вирна право нагоре, а от безчислените дупки от 20-милиметровите куршуми в корпуса със свистене излизаше въздух и правеше мехурчета. След секунди кораба вече го нямаше. Още няколко мига водата продължи да ври и кипи, но корпусът вече беше толкова надълбоко, че и това престана. Всичко, което остана от него, беше голямо маслено петно и разни неразличими по вид плавен.

Първите оцелели стигнаха до трапа. На палубата ги претърсваха за оръжия, после им казваха да седнат на ръцете си в откритата част на палубата, където вече бяха настанени четиримата, долетели с хеликоптера.

Хуан и Макс слязоха от мостика, за да огледат улова си. Както бяха предположили, екипажът на работния кораб се състоеше от наемници. В случая това бяха индонезийци, които навярно бяха работили по петролните платформи на Бруней. Щяха да ги задържат и разпитат, но накрая щяха да ги освободят. Онова, от което Хуан се интересуваше, бяха четиримата западняци. Подозираше, че сред тях са онези двамата от кея в Ирак. Другите двама бяха по-възрастни и макар да изглеждаха като двойка удавени плъхове, след като неочаквано им се бе наложило да плуват, излъчваха някакво надуто достойнство и предразположение към надменност. Не разпозна никого от двамата, а когато ги запита за имената им, не отговориха.

Кабрило направи гримаса, извади телефона си, засне лицата им и изпрати снимките на Марк Мърфи, който още беше свързан с базите данни на Департамента по отбрана. Получиха отговора веднага и той направо слиса Хуан.

– Макс, знаеш ли кой е тук при нас?

– Плъхове.

– Прав си, но единият е и бивш заместник-подсекретар от армията.

– Ха, това истинска длъжност ли е – заместник-подсекретар?

– Човек направо да се влюби в бюрокрацията, нали, господин Хилман? Не знам кой е вашият приятел, но предполагам, че вие сте главният тук.

– Кои сте вие?