Клайв Къслър - Мираж

Усещаше го. Всяко вдишване беше по-рядко, по-несъществено. Независимо колко дълбоко вдишваше, не можеше да напълни дробовете си с въздух. Паниката отново се опита да впие зъби в краищата на съзнанието му, но той полагаше усилия да вдишва равномерно. Макс искаше от него да издържи още няколко минути.

Фенерчето се изплъзна от ледените му пръсти. Беше му толкова студено, че вече не трепереше. Продължаваше да се опитва да вдишва въздух, какъвто просто нямаше, и каквито и психически номера да прилагаше, те не можеха да отрекат този факт. Беше хвърлил заровете, но сборът от числата се оказа недостатъчен. Хуан никога не си го беше представял така. Винаги беше предполагал, че ще умре в някоя престрелка. Ако се погледне статистически, още преди години трябваше да е застрелян. Обаче всички белези от куршуми по тялото му бяха на безопасни места. Смешно нещо. Да оцелееш във всички тези престрелки и да умреш при гмуркане!

Досмеша го от тази ирония на съдбата, но нямаше достатъчно въздух, така че се задоволи с многозначителна усмивка и бавно започна да изпада в безсъзнание.

– Хайде, побързай, мамка му! – излая Макс. – Вече трябваше да ги видим!

Стоеше наведен над рамото на техника и двамата гледаха видеозаписа от камерите на «Малкия дебелак». Досега не бяха видели нищо друго, освен голата пустош на равното морско дъно. Намираха се точно на мястото, но корабните останки сякаш бяха изчезнали.

– Сигурен ли си, че си на мястото?

– Да, Макс, и не разбирам какво става.

Изображенията бяха зърнисти, лошо осветени и неспокойни, но без съмнение нямаше и следа от стария миноносец. Двамата мъже гледаха толкова напрегнато, че очите им се насълзиха, защото се опитваха да видят подробности, каквито просто нямаше.

– Ето, ето! – изрева Макс. – Завърти безпилотника двайсет градуса дясно на борд. Техникът заработи с джойстика, докато на сто трийсет и седем метра под тях «Малкият дебелак» чевръсто се завърташе.

– Аха! – извика Макс. Около безпилотната подводница се виждаше район, покрит с отломки, който се простираше далеч извън светлините на прожекторите. Бяха се озовали няколко метра встрани, а при тази работа това беше разликата между успеха и провала.

– Хуан трябва да е някъде тук.

– Няма ли да доплува, като види светлината?

– Ако може. Не знам в какво състояние е.

Малката безпилотна подводница се движеше над отломките и този път техникът беше този, който видя слаба светлина да се показва иззад стар котел. Той прекара робота зад котела и на светлината от прожекторите видяха Председателя рухнал до него, а ръцете му бяха отпуснати с дланите нагоре до фенерчето на дъното. Главата му беше увиснала на едното му рамо в неестествената поза на смъртта. От регулатора му не излизаха мехурчета.

– Не – прошепна Макс и го повтори още по-тихо. Третият път почти не издаде звук. – Не.

Не можеше да приеме тази гледка. Не можеше да повярва, че Хуан е мъртъв. Че е предал своя най-добър приятел.

Затова извика отново:

– Не!

Протегна се и се вкопчи в джойстика на техника, за да запрати «Малкия дебелак» с колкото сила можеха да развият малките му мотори към Председателя.

Вместо да падне от удара, трупът на Хуан се стегна. Главата му се вдигна от рамото и той протегна ръка, за да хване безпилотника.

Техникът ахна.

– Заспал ли беше?

– Като се съди по това колко малко мехурчета излизат от регулатора му, вероятно е изгубил съзнание, сдържи и на лицето му грейна широка усмивка.

Макс не можа да се Хуан сънуваше покойната си жена, загинала при автомобилна катастрофа, докато той изпълняваше мисия на ЦРУ. В душата си знаеше, че самотата я беше тласнала към пиенето. Алкохолът в кръвта ѝ беше два пъти повече от допустимото съдържание. Нямаше значение, че беше излязла с приятели. И те не я бяха спрели да шофира. Негова беше вината за нейната смърт. Точка. Когато беше много уморен, спомените за нея го преследваха насън.

Събуди се от удар и втренчи поглед в ярката светлина, която го заслепяваше. Миг по-късно се сети за опасното положение, в което се намира, обаче на гладуващия му за кислород мозък трябваха още няколко секунди, за да разбере какво се е случило. Това беше «Малкият дебелак». Той го осветяваше. Протегна се към малката безпилотна подводница и напипа допълнителните резервоари, които Макс беше закрепил към него като дисаги на муле. Хенли дори ги бе разположил така, че маркучите за въздух бяха леснодостъпни.

Хуан не беше вдишвал въздух вече в продължение на минута и зрението му се беше свило до точка, заобиколена от сиво, но бе запазил достатъчно разсъдък, за да откачи маркуча от маската и да включи в регулатора този от помощния резервоар. Минаха петнайсет секунди, но нищо не се случи. Той още не получаваше въздух. Тогава по някаква причина «Малкият дебелак» отново се блъсна в него.