Клайв Къслър - Мираж

– Марк, Марк, спри!

Хвана се за кабината, набра се нагоре и с разкрач стъпи на нея. Видя Марк клекнал над люка на въздушния шлюз да се готви да завърти ръчката.

– Не го отваряй.

– Защо?

– Защото е под налягане и ако го направиш, люкът ще ти се забие в лицето, а Майк Троно ще се превърне в месна бомба.

Мърф отдръпна ръце от ръчката и си пое въздух, едва осъзнавайки, че е затаил дъх.

– А Хуан?

– Нямам представа. Еди ми показа бележка, на която пишеше, че Майк е във въздушния шлюз и че налягането вътре е около 14 бара.

– Я чакай – каза Марк, прескочи обратно в лодката и грабна преносимия телефон, който беше взел от «Орегон». Разви кабела и подаде края на Лоулес.

– До електрическия контакт има контакт за връзка. Не можеш да го пропуснеш – усмихна се Майк и бутна Мак Ди обратно във водата.

Мак Ди му се намръщи, след което се гмурна с краката нагоре и потъна, стискайки кабела в ръка. Изплува след трийсет секунди и вдигна водолазната маска на челото си.

– Може да опиташ.

– Еди, чуваш ли ме? Мърф се обажда.

– Никога не съм се радвал толкова да чуя гласа ти – отговори Еди Сенг. – Разбрахте ли съобщението?

– Да. Какво прави Майк във въздушния шлюз и къде е Председателя?

– О, това е дълга история. А що се отнася до Председателя, той е още на дъното при останките.

– Бил е навън, когато е избухнало торпедото?

– Не при първото, но излезе да ни освободи малко преди второто да се взриви.

– Жив ли е?

– Не знам. Слушай, нямаме време за приказки. Майк диша от своите бутилки. Трябва да върнем кабината обратно на «Орегон», за да можем да го включим на тримикс и да почнем да го декомпресираме.

– Добре. Мак Ди и аз сме тук с НМТК. Сигурно «Орегон» е вече над останките. Ще ви вземем на буксир и ще ви вдигнем с палубния кран.

– Чудесно. Майк и аз си говорим с помощта на морзовата азбука. Той диша плитко и предполага, че има въздух за още около половин час.

– Кажи му, че всичко ще бъде наред. Хайде, ще говорим по-късно. – Марк погледна Мак Ди и новият член на екипа веднага разбра какво трябва да направи. Дръпна водолазната маска на място и се гмурна, за да извади кабела.

Минута по-късно взеха «Номад» на буксир. НМТК беше конструирана за високи скорости, а не за голям въртящ момент, но въпреки това успяха да вдигнат петнайсет възела, теглейки безформения корпус. Марк се беше обадил предварително по радиото, така че, когато се озоваха откъм подветрената страна на кораба, най-мощният от палубните кранове се завъртя и спусна куките за повдигане до водата.

Миниподводницата беше извадена от Атлантика с такава лекота, с каквато се вдига бебе от люлката. Вода се стичаше от отворите на мекия корпус и пръскаше мъжете в НМТК.

Лоулес даде газ, за да се приберат в трюма за лодки, докато миниподводницата беше прехвърлена през релинга и спусната в трюма за подводници. Щом се качиха на борда, Мърф грабна една хавлия и се избърса, колкото можа, след това се втурна към трюма, съобразявайки, че Макс ще ръководи спасяването на Председателя, като през същото време се чудеше как да съобщи ужасната новина.

Долу край отвора в кила Хенли закрепваше допълнителни резервоари с тримикс към «Малкия дебелак» с найлонови ленти.

– Добре – каза той най-накрая. – Изпробвай ги.

Един техник завинти трите витла на «Малкия дебелак» и ги завъртя на техните карданови съединения, за да се увери, че не опират в резервоарите.

– Всичко е наред – кимна Хенли. – Помогни ми.

Двамата мъже вдигнаха робота, който тежеше само деветдесет килограма, и го спуснаха сами за пъпната връв в лунния басейн. Той изчезна в мига, когато пуснаха дебелия армиран кабел, очертавайки арка във водата, която веднага го повлече на север благодарение на Гълфстрийм. Малкият безпилотен робот през цялото време щеше да се бори с него. Обаче, след като беше вързан със стоманено въже и получаваше захранването си от корабамайка, това нямаше да е трудно.

Единственият проблем беше дали са дошли навреме.

Кабрило направо не можеше да повярва колко е студено. Студът беше пропълзял по него толкова коварно, че преди да се усети, се бе настанил в костите му. Беше останал напълно неподвижен, без да създава никаква телесна топлина. Това беше причината. За да пести запаса си от тримикс, трябваше да седи колкото може по-неподвижно, но това привлече един не по-малко жесток убиец от задушаването.

Ръцете му трепереха толкова силно, че трябваше да направи три опита, докато включи водолазния си фенер. Светлината му някак си направи самотата малко по-поносима. Нали в края на краищата човеците бяха социални животни? А да умреш сам е един от най-големите страхове на нашия вид. Погледна към циферблатите на водолазните бутилки. Десетте минути, които си беше отпуснал, бяха изтекли. Вдишваше тримикс, който беше толкова аморфен, че не можеше да бъде уловен от индикаторите на бутилките.