Клайв Къслър - Изгубеният град

— Да — обади се един от учените, — никой не ни видя. Какво ще правим сега?

— Ще чакаме — отвърна Пол.

Той се промъкна между дърветата, застана зад един дъб и погледна към главната порта. Видя двамата часови, които се въртяха пред нея. Върна се тихо при другите и им каза да имат търпение.

Траут знаеше, че освобождавайки съществата от клетките, е поел пресметнат риск. След като усетят свободата, те можеха просто да се втурнат към хълмовете. Възможно беше обаче поривът им да избягат да бъде победен от чисто човешки емоции и желание за мъст към тези, които ги бяха затворили и измъчвали.

Отново погледна към портата. Пазачите пушеха и си подаваха бутилка. Понеже не можеха да се присъединят към купона, явно си бяха организирали свой собствен. Траут се върна през горичката, за да погледне към зоопарка.

В бързината да излезе беше оставил вратите леко открехнати. От сградата струеше сребриста светлина. Видя как отвътре бавно излизат тъмни силуети. Спираха и после отново продължаваха, промъквайки се към квартирите на охраната. После се скриха в тъмнината.

От бараката продължаваха да се чуват смях и музика и Пол се боеше, че наистина е преценил погрешно. След това изведнъж смехът спря и се разнесоха проклятия, изстрели и писъци на болка и ужас.

Траут си представи кървавата баня, която се разиграва и неволно изпита съжаление към охраната. Напомни си обаче, че същите тези хора бяха готови да смажат него и останалите затворниците само при една дума на Стрега.

Часовите при портата чуха виковете и се спогледаха, чудейки се какво да правят. Като че ли спореха помежду си. Разгорещеният спор секна, когато видяха приближаващите фарове. Вдигнаха автоматите и ги насочиха срещу автомобила, който караше на зигзаг и надуваше клаксона.

Колата навлезе в осветеното от прожекторите петно и Траут видя, че това е кабриолетът на Стрега. По предните и задните седалки бяха скупчени гърчещи се тела. По капака и отстрани висяха страховитите същества, яростно вкопчени, за да не изпаднат при резките завои, с които шофьорът се опитваше да ги изхвърли.

Пазачите засипаха автомобила с откоси. Две от съществата паднаха от капака и се изтъркаляха на земята, разтърсвайки нощта с пронизителни писъци, но другите успяха да се задържат. Колата направи още един рязък завой, но шофьорът изгуби управление и автомобилът се заби странично в караулката. От удара съществата изпопадаха и вратата на шофьора се отвори. Полковник Стрега слезе от колата с пистолет в ръка. Безупречната му униформа беше цялата в кръв и парцали. Кръв се стичаше и от десетките рани по главата и тялото му.

Той направи няколко крачки, като се олюляваше и стреляше напосоки. Уби един от нападателите, но останалите същества го повалиха на земята. Известно време изпод грамадните им тела се виждаха мятащите му се ръце и крака, после се отпуснаха безжизнено.

Съществата завлякоха тялото му в сянката. На двамата часови това им стигаше. Стреляха няколко пъти като убиха още две от зловещите създания, после си плюха на петите, а червенооките демони ги подгониха.

Траут бързо изведе Гамей и останалите от горичката, заобикаляйки гърчещите се тела пред „Мерцедеса“. Седна зад волана и включи на задна, но колата здраво се беше заклещила в бараката. След няколко опита другите мъже успяха да я избутат и всички се качиха в кабриолета.

Пол почти се изправи върху педала на газта. Автомобилът скочи напред и прелетя през затворената порта, все едно я нямаше. После се понесе по пътя към морето и, както се надяваше Траут, към свободата.

Най-новото попълнение във флотилията на НАМПД започна да се пълни с вода още щом навлязоха в открито море. Преходът от спокойното море в залива към кротките вълнички не беше особено рязък, но стигаше, за да отвори пробойни в престарелия му корпус. Остин, който стоеше на кормилото, забеляза, че лодката се движи мудно, и натисна няколко пъти копчето за изпомпване, само че помпата отказа да заработи.

— Трябваше да я кръстят „Пробитото казанче“ — измърмори Остин.

— Ей сега ще сляза да видя какво става — рече Дзавала. В сърцето на всеки инженер дреме майстор механик и Джо не правеше изключение. Най-щастлив беше, когато изцапаше ръцете си с масло. Той се пъхна в люка на палубата и след няколко минути извика: — Пробвай пак!

Макар и трудно, помпата заработи. Когато излезе отново навън, Дзавала приличаше на пръчка за проверка на маслото, но на омазненото му лице грееше усмивка.