Клайв Къслър - Изгубеният град

За мъж, висок почти два и десет, Траут умееше да се промъква удивително незабелязано. Само най-зорко око би забелязало как се измъква от затворническата си квартира. Беше малко след полунощ и той бързо се придвижваше от сянка към сянка, като избягваше прожекторите.

Предпазливостта му се оказа излишна. Никой не патрулираше из комплекса, а наблюдателните кули бяха празни. От една от бараките се чуваха пиянски смях и викове — явно охраната пируваше. Пол предположи, че празнуват края на досадното си заточение на този самотен остров.

Траут тръгна по черния път. Шумът зад гърба му постепенно заглъхна. Без повече да се крие, той закрачи с широка крачка. В ноздрите му нахлу силна миризма и той разбра, че наближава целта. Решителността му се разклати, когато си представи какво го очаква, но той стисна зъби и продължи към залата на ужасите, която полковник Стрега на шега наричаше „зоопарка“.

Траут навлезе в осветения район около бетонната сграда, забави ход и се насочи право към входната врата. Огледа касата с фенерчето, но не видя следи от алармена система. Никой не допускаше, че на някого ще му хрумне да влезе там с взлом, замисли се Траут. А той възнамеряваше да направи точно това.

Двойните стоманени врати биха устояли и на таран, но бяха заключени с обикновен катинар. От лабораторията той взе чука и острото длето, с които трошаха каменните проби, и с тях бързо успя да разбие катинара. Огледа се — сякаш му се искаше някой да го спре, — после отвори вратата и влезе.

Отвратителната смрад го удари като с бейзболна бухалка и той с мъка потисна желанието си да повърне. Огромната зала тънеше в полумрак, осветена само от няколко слаби лампи на тавана. Шумното му нахлуване явно привлече вниманието на обитателите, които се размърдаха в клетките си. Кървясалите им очи следяха всяка негова крачка. Чувстваше се като агне на заколение.

Обходи стената с фенера и видя един ключ. Когато в залата се разля светлина, съществата в клетките заръмжаха в хор и се отдръпнаха назад. След миг обаче разбраха, че Пол не е заплаха, и отново залепиха демонските си лица за решетките.

Траут осъзна, че го наблюдават с нещо повече от хищнически глад — в погледите им имаше любопитство, а ръмженето и нечленоразделните звуци бяха тяхната форма на общуване. Напомни си обаче, че същите тези същества бяха отговорни за смъртоносното нападение на съседния остров, така че не биваше да ги възприема просто като животни. Те бяха някогашни хора и все още притежаваха способност да мислят.

Опита се да не обръща внимание на втренчените им очи и започна да оглежда залата. Зад един метален панел откри това, което търсеше. Пръстите му заиграха по ключовете с номера, съответстващи на клетките, и етикети „Алфа“ и „Бета“. Поколеба си, мислейки за стихията, която възнамерява да отприщи. Сега или никога! Той натисна един ключ, на който пишеше „Алфа“. Забръмча мотор и вратата на една от клетките се отвори с дрънчене. Съществото в нея се втурна назад към стената, но после запристъпва предпазливо към отворената врата, сякаш очакваше това да е клопка.

Траут бързо натисна останалите ключове. Вратите се заотваряха една след друга. Нито едно от съществата обаче не смееше да излезе навън. Бръщолевеха неразбираемо и си правеха жестове едно на друго. Пол не се задържа достатъчно, за да схване примитивния им разговор. Освободил демоните, той бързо затича към вратата.

Маклийн, Гамей и Санди го чакаха в една горичка на стотина метра от входа на комплекса. Траут ги беше инструктирал да се измъкнат от бараките веднага след него и да се скрият, докато отиде при тях.

Маклийн беше чул пиянската веселба в бараката на охраната, но все още бе неспокоен. Познаваше непредсказуемите пазачи по-добре от Траут. Изведнъж чу тежки стъпки и си помисли, че най-страшните му опасения се сбъдват. Някой тичаше към тях. Напрегна очи в тъмнината, чудейки се да бяга или да се приготви за схватка.

— Мак!

Беше Траут.

Гамей излезе от горичката и силно го прегърна.

— Толкова се радвам да те видя!

— За бога, човече! Помислих, че нещо се е случило — рече Маклийн.

Траут си пое дъх.

— Оказа се по-лесно, отколкото предполагах.

В този момент откъм дърветата се показа фигура и Траут замръзна. Един по един излязоха шестимата им колеги от лабораторията.

— Съжалявам — каза Маклийн, — не можех да ги оставя.

— Идеята беше моя — подкрепи го Гамей.

— Всичко е наред. Аз самият промених решението си и мислех да се върна за тях. Всички ли са тук?