Клайв Къслър - Изгубеният град

— Добър ден, спътници — поздрави ги той с широка усмивка. — Последвайте ме, ако обичате, за да навлезем в следващата фаза от нашето приключение.

Маклийн ги поведе към голям товарен асансьор. Когато вратата се затвори, той погледна часовника си и усмивката му изчезна.

— Имате трийсет и две секунди да говорите — каза той.

— Трябват ми само две, за да попитам къде сме — отвърна Пол.

— Не знам точно, но съдейки по климата и релефа, предполагам, че сме някъде в Северно море или Скандинавия. Може би дори Шотландия. — Той отново погледна часовника си. — Времето изтече.

Вратата на асансьора се отвори и те се озоваха в малка стая. Въоръженият пазач, който ги очакваше, излая нещо по радиостанцията и ги поведе навън към един минибус. Направи им знак да се качат, а самият той седна отзад, за да може да ги държи под око. Преди да спуснат щорите на прозорците, Пол успя да зърне дълго тясно заливче под шосето.

След двайсетина минути по черни пътища бусчето спря и пазачът им нареди да слязат. Намираха се в комплекс от сгради, ограден с бодлива тел с електрически трансформатори върху нея. Навсякъде имаше охрана, а комплексът обезпокоително напомняше на концентрационен лагер. Въоръженият мъж им посочи една ниска и широка бетонна сграда, напомняща на склад. За да стигнат до нея, трябваше да преминат през друга бодлива тел. Докато вървяха към входа, от постройката се разнесе неземен крясък, последван от хор от пронизителни писъци и вой.

На лицето на Санди се изписа тревога.

— Това зоопарк ли е? — попита тя.

— Може и така да се каже — отговори Маклийн. Мрачната му усмивка не беше особено успокояваща. — Но тук ще видите същества, за чието съществуване Лондонският зоопарк дори и не подозира.

— Не разбирам — каза Гамей.

— Ще разберете.

Пол го сграбчи за ръкава.

— Не си играйте с нас, моля ви!

— Съжалявам за жалкия опит за хумор. Правил съм това вече много пъти и започвам да обръгвам. Опитайте се да не се плашите твърде много от това, което ще видите. Целта на представлението не е да ви нарани, а само да ви стресне и да ви накара да се подчините.

Пол се усмихна вяло.

— Нямате представа колко добре се почувствахме, доктор Маклийн.

Маклийн повдигна рунтавите си вежди.

— Виждам, че и вие си падате по черния хумор.

— Какво да правя, нали съм янки. Дългите зими не предразполагат към слънчева представа за света.

— Това е добре. Ще ви трябва всяка частица песимизъм, на който сте способни, за да оцелеете в този ад. Добре дошли на странния остров на доктор Моро — каза той, напомняйки им фантастичния разказ за лудия учен, който превръща хората в животни.

Пазачът отвори двойната стоманена врата и смрадта, която се разнесе отвътре, задуши всичките им мисли. Но миризмата не беше нищо в сравнение със звуците и картината, която се откри пред очите им в голямата зала.

Покрай стените бяха наредени клетки с човекоподобни зверове, които хапеха и деряха с нокти по решетките. Бяха двайсет и пет — трийсет на брой. Стояха на два крака, полуприведени, и носеха мръсни парцали.

Дългите им и сплъстени бели коси и бради криеха лицата им, но все пак си личаха съсухрените и сбръчкани черти със старчески петна. Надаваха дивашки яростни викове, оголвайки неравните си пожълтели зъби. В кървавочервените им очи блестяха ужасяващи пламъци.

На Санди й дойде в повече. Здравият разум я накара да се втурне към вратата, но там я пресрещна висок мъж във военни камуфлажни дрехи. Той я хвана за ръката и я върна в сградата. Мъжът имаше поразително голям нос, заострена брадичка и злобна уста, в която проблясваха златни зъби. На главата си носеше килната черна барета. Появата му оказа странен ефект върху съществата в клетките. Те замлъкнаха и се дръпнаха назад към стената.

— Добър ден, доктор Маклийн — поздрави мъжът с европейски акцент. После изгледа семейство Траут, като задържа погледа си върху Гамей. — Това ли са новите ни попълнения?

— Те са специалисти в нашата област — отговори Маклийн.

На вратата се зашумя.

— Какъв късмет! Довел сте новите ни гости точно във времето за хранене.

В залата влязоха няколко пазачи, бутайки количка, отрупана с капани за плъхове — от тези, които улавят гризачите, без да ги убиват. Мъжете разтовариха капаните, занесоха ги при клетките и освободиха цвърчащите им обитатели.

Със светнали като рубини очи белокосите създания се върнаха в предната част на клетките. Явно упражнението им беше познато, защото когато плъховете излязоха от капаните, съществата бяха готови. Нахвърлиха се върху злощастните гризачи мълниеносно като пантери. Със свирепо ръмжене ги разкъсваха поглъщаха с наслада, все едно са изискани ястия в петзвезден ресторант.