Клайв Къслър - Изгубеният град

Плувайки и излизайки само за глътка въздух, те успяха да се отдалечат от преследвачите си, но Марсел започна да разширява периметъра на търсене. Светлините от фенерите обхождаха целия ров. Остин плуваше близо до стената на замъка. Лявата му ръка беше протегната, за да се ориентира по хлъзгавите камъни. Заобиколиха една от кулите и се скриха в сянката на голям камък.

— Колко остава? — попита Скай, едва произнасяйки думите, но със здравословен гняв в гласа.

— Още едно гмуркане. Трябва да се измъкнем от рова.

Скай изруга на френски. Гмурнаха се отново, преплуваха до отсрещната страна и се подадоха на повърхността точно под гъсталака на брега.

Остин пусна китката на Скай и се хвана с две ръце за клоните. Забивайки стъпала в процепите между камъните по стената на рова, той се заизтегля нагоре като скален катерач под таван. Издърпа се по корем през ръба и подаде ръка на Скай. В мига, в който и тя се озова горе, изведнъж множество фенери осветиха храсталака.

Двамата бързо се изтърколиха към сенките, но беше късно. Чуха се викове и стъпки. Хората на Марсел се приближаваха и от двете страни, но не стреляха от страх да не се уцелят един друг. Единственият път за бягство беше гората, обграждаща замъка.

Остин се втурна към една просека между дърветата, която се очертаваше на фона на синьо-черното нощно небе. В тъмнината проблясваше бледа чакълеста пътечка. Мокрите дрехи и умората не им позволяваха да поставят олимпийски рекорди, но отчаянието даваше крила на нозете им.

Хората на Марсел се разкрещяха, като видяха плячката пред очите си. Пътеката стигна до кръстопът.

— Накъде? — попита Скай.

Нямаха много избор. И от двете страни чуваха приближаващи се стъпки.

— Напред! — викна Остин.

Той прекоси кръстопътя, следван от Скай. Докато тичаха, той се оглеждаше за пролука, но дърветата все повече се сгъстяваха, храсталаци и тръни препречваха пътя им. После гората изведнъж свърши и пътеката продължи между стени от жив плет, високи около три метра. Стигнаха до разклон. Остин направи няколко крачки по едната пътека, после се върна и тръгна по другата. И двете бяха обградени от жив плет, непроходим също като стена.

— Уф! — изпуфтя той.

— Мисля, че това е лабиринт.

Скай се огледа.

— Oh, merde! 14 14 О, по дяволите! (фр.) — Бел.прев. Какво ще правим сега?

— Тъй като нямаме лабораторен плъх, който да ни води, предлагам да продължим да вървим, докато не намерим изход.

Избраха лявата пътечка и продължиха покрай извита стена от плет. Пътечката направи рязък завой и отново се разклони. Този лабиринт няма да е лесен, помисли Остин. Беше нахвърлян свободно, с кръгове и заврънтулки, вместо с прави ъгли. Заобикаляха остри ъгли, само за да открият, че се движат общо взето в кръг.

Хората на Марсел също бяха в лабиринта. Остин и Скай два пъти спираха и затаяваха дъх, докато гласовете от другата страна на плета заглъхнат. Намираха се на няколко крачки от тях и само гъстите листа ги деляха от преследвачите.

Остин знаеше, че Марсел ще повика подкрепление и че е въпрос на време да ги хванат. Историята нямаше да има щастлив край, ако не успеят да излязат от лабиринта. Ако беше на мястото на Марсел, щеше да заварди всички изходи.

По дяволите!

Остин удари крака си в нещо твърдо. Коленичи и изля яда си в тихи ругатни. Гневът му обаче отстъпи място на тиха радост, когато откри, че предметът, който е сритал, всъщност е дървена стълба, забравена от някой градинар.

Вдигна стълбата, подпря я на плета и се изкачи до плоската му повърхност. Запълзя по корем, а острите клончета го пробождаха като пирони през шутовския костюм. Важното обаче беше, че плетът издържа тежестта му.

Виждаха се движещи се светлини на различни места в лабиринта. Една група приближаваше по пътеката към Скай. Той я повика тихо и й каза да се качи по стълбата. После издърпа стълбата и легнаха върху нея. Само след секунда чуха ботуши по чакъла, тежко дишане и шепот.

Остин изчака преследвачите да се отдалечат, после прехвърли стълбата като мост до съседната стена от плет. Пропълзя по стълбата и я задържа, за да мине и Скай. Повториха упражнението още веднъж.

Така можеха да излязат от лабиринта. Работеха като екип, местеха импровизирания си мост, пълзяха по него, оглеждаха се за преследвачи и отново го преместваха. Клоните деряха дланите и коленете им, но те не обръщаха внимание на болката.

Остин виждаше черната линия на дърветата в мрака. Оставаха им само две стени от жив плет, когато чуха рева на хеликоптер откъм замъка. Машината летеше на стотина метра височина и приближаваше към лабиринта. Два прожектора осветяваха земята под него.