Клайв Къслър - Изгубеният град

— Мосю Емил ще бъде съкрушен, ако пропуснете развлечението, което ви е подготвил.

— За нищо на света! — отвърна Остин, като продължаваше нарочно да заваля думите.

Марсел запали още един факел и показа с жест вратата. Остин и Скай настигнаха шумната тълпа от гости. Марсел вървеше най-отзад, за да е сигурен, че никой няма да се отклони.

Процесията слезе по късо каменно стълбище до коридор, широк около два метра. Навлизайки в недрата на замъка, смехът на гостите започна да стихва. Веселото им настроение и разговорите замряха окончателно, когато се озоваха в тунел, където стените на нивото на очите бяха опасани с каменни лавици, отрупани с човешки кости. Емил спря пред една от тях, взе един череп от рафта и го вдигна над главата си. Черепът сякаш се смееше, развеселен от оригиналните им костюми.

— Добре дошли в катакомбите на замъка Фошар! — обяви Емил с бодър тон, сякаш е екскурзовод в „Дисни Уърлд“. — Запознайте се с един от предците ми. Не му се сърдете, че е малко резервиран. Не му се случва често да посреща гости.

Той подхвърли черепа обратно на мястото му, където той предизвика малка лавина от лакътни кости, ребра и ключици. После продължи напред, подканяйки гостите си да побързат, за да не пропуснат шоуто.

Тунелът се отвори в поредица от големи помещения с железни решетки — тъмници и стаи за изтезания както обясни Емил. Във всяка от тях имаше запалени мангали, чиято светлина се процеждаше през разноцветни паравани от рисувано стъкло.

Странната цветна светлина осветяваше восъчните лица на фигури, които изглеждаха толкова живи, че никой не би се изненадал, ако помръднат. В една от стаите голяма маймуна натъпкваше жена в комин. В друга мъж се изравяше от гроба. Явно във всяка стая беше разиграна сцена от разказ на По.

Емил се обърна към Остин. Светлината от факела придаваше на разядените му черти сатанински оттенък, който напълно подхождаше на околния мизансцен.

— Е, мосю Остин, какво мислите за малкото ми шоу дотук?

— Не съм се забавлявал толкова, откакто бях в музея на мадам Тюсо.

— Ласкаете ме. Браво! Най-хубавото тепърва предстои.

Емил продължи напред. Стигна до една зала, която светеше в червено и всички наоколо заприличаха на жертви на Алената смърт. В пода имаше кръгъл кладенец. Над дървената плоча се поклащаше остро като бръснач махало. Върху нея имаше вързана голяма черна птица, напълзяна от плъхове. Това беше сцена от „Кладенецът и махалото“, където испанската инквизиция изтезава жертвата. Само че в този случай жертвата беше Кавендиш.

— Ще забележите някои разлики в тази сцена — каза Емил. — Плъховете в тъмницата са истински. Жертвата — също. Като същински джентълмен, мистър Кавендиш бе така мил да се съгласи да участва в нашето малко забавление.

Докато гостите любезно ръкопляскаха, насърчавани от Емил, англичанинът се бореше с всички сили с ремъците.

Махалото продължи да се спуска, докато стигна на сантиметри от повдигащите му се гърди.

— Той ще бъде убит! — изпищя една жена.

— Накълцан на парчета — потвърди Емил с неуместна радост. После започна да шепне. — Лорд Кавендиш е актьор по душа. Не се безпокойте, приятели. Острието е направено от дърво. Не бихме искали нещо да се случи на нашия гост. Но ако това ви притеснява…

Той щракна с пръсти и махалото се забави и спря. Кавендиш потръпна и замря.

Емил поведе гостите си към последната тъмница. В нея нямаше сцена, но въпреки това помещението изглеждаше най-зловещо от всички. Стените бяха облицовани в черно кадифе, което попиваше всяка светлина, процедила се през мътния черен параван. Атмосферата беше извънмерно потискаща. Всички въздъхнаха с облекчение, когато Емил ги покани да продължат по коридора. Но когато дойде ред на Остин и Скай, той препречи пътя им.

Остин се олюля като пиян и размаха шапката си.

— След теб, Гастон!

Емил беше зарязал ролята си на Просперо. Гласът му бе делови и твърд като стомана.

— Докато Марсел изведе гостите ни от катакомбите, аз имам нещо специално за вас и младата ви дама — каза той, вдигайки една от гънките на черното кадифе на стената. Зад завесата се откри цепнатина в камъните, широка около шейсет сантиметра.

Остин премигна.

— Какво става? Това част от шоуто ли е?

— Да, част от шоуто е — отвърна Емил с хладна усмивка и извади пистолет.

Остин погледна оръжието и се засмя.

— На това му се казва шоу — рече той, подрънквайки със звънчетата на главата си.