Клайв Къслър - Изгубеният град

— Това, което мнозина обаче не знаят — продължи той, — е, че Фошар са подкупили един австрийски капрал чрез политическото му издигане и са насърчили членове на Японската имперска армия да нападнат Съединените щати. — Той замълча, за да отпие от чашата си. — Само че това се оказа лъжица не за вашата уста и нещата излязоха от контрол, а робските ви заводи бяха направени на прах… Но както някой каза преди малко, на война като на война.

Залата се скова от непоносимо напрежение.

Мадам Фошар свали маската си. Омразата, изписана на лицето й, беше по-страшна и от Алената смърт. Остин не се съмняваше, че ако беше способна на телекинеза, оръжията щяха да отскочат от стените и да направят Кавендиш на парчета.

Един от гостите наруши мълчанието:

— Кавендиш, вече казахте достатъчно! Седнете си!

За първи път англичанинът забеляза как го гледа мадам Фошар. Осъзна, че е стигнал твърде далеч. Глупавата му усмивка изчезна от лицето и той повехна като цвете под кварцова лампа. Седна умислен и доста изтрезнял.

Мадам Фошар се изправи като кобра и вдигна чаша:

— Благодаря! Сега аз ще предложа тост за великия, някогашен род Кавендиш.

Червендалестото лице на англичанина побеля. Той измърмори някаква благодарност и каза:

— Трябва да ме извините. Не се чувствам добре. Лошо храносмилане, предполагам.

След което стана, отправи се към изхода и изчезна през вратата.

Мадам Фошар погледна сина си:

— Моля те, погрижи се за госта ни. Не бихме искали да падне в рова с вода.

Спокойният й глас като че ли разсея напрежението и разговорите се подновиха, сякаш последните няколко минути изобщо не съществуваха. Остин обаче не беше толкова оптимистично настроен. Докато гледаше Кавендиш да излиза от стаята, си помисли, че англичанинът току-що си подписа смъртната присъда.

— Какво става? — попита Скай.

— Фошар не обичат някой да излага мръсните им ризи на показ, особено в присъствието на непознати.

Остин видя как мадам Фошар се наведе и прошепна нещо на сина си. Емил се усмихна и стана от масата. Взе Марсел и двамата заедно напуснаха оръжейната. Десет минути по-късно, тъкмо когато поднасяха брендито, той се върна сам, без Марсел. Погледна право към Остин и Скай и прошепна нещо в ухото на майка си. Мадам Фошар кимна с безизразно лице. Беше незначителен жест, но Остин схвана смисъла му. Двамата със Скай бяха добавени в списъка на смъртниците заедно с Кавендиш.

Няколко минути по-късно Марсел се върна от мисията си. Емил го видя, изправи се и плесна с ръце.

— Дами и господа, гости на Маската на Алената смърт, принц Просперо е подготвил незабравимо развлечение, което да увенчае тазвечерното празненство.

Той даде сигнал на прислужника, който запали от мангала един факел и му го подаде. Емил извади тържествено голям ключ от гънките на туниката си и тръгна през залата, прекосявайки трансепта към задната част на оръжейната. Там той се спря и пъхна ключа в ниска дървена вратичка, резбована с черепи и кости. Когато я отвори, факелът припламна и запращя от хладния плесенясал въздух, който лъхна през вратата.

— Последвайте ме, ако смеете — каза Емил със самодоволно и зло изражение, след което се шмугна през вратата.

Гостите с лекомислен смях взеха чашите си с вино и тръгнаха след Емил като децата от Хамелин след Вълшебния свирач. Остин хвана ръката на Скай и не й позволи да ги последва.

— Преструвай се на пияна — каза той.

— Иска ми се наистина да бях — отговори тя. — Merde! Змеицата идва.

Мадам Фошар се приближи грациозно и каза:

— Време е Червената смърт да си тръгне, мосю Остин. Съжалявам, че не успяхме да се опознаем по-добре.

— Аз също. Тостът на господин Кавендиш беше много интересен — каза той, заваляйки думите.

— Големите фамилии често са прицел на злостни клюки. — Тя се обърна към Скай. — Маскарадът е към своя край. Мисля, че вие държите една реликва, която принадлежи на семейството ми.

— За какво говорите?

— Не си играйте с мен. Знам, че шлемът е у вас.

— Значи вие сте изпратила онзи ужасен човек.

— Себастиан? Не, той е кученцето на сина ми. Ако това ще ви утеши, той ще бъде елиминиран заради провала си. Няма значение, ние ще ви убедим да кажете къде се намира нашата собственост. Що се отнася до вас, мосю Остин, трябва да се сбогуваме.

— До нови срещи! — отговори той, олюлявайки се.

Тя го погледна почти с тъга.

— Да… До нови срещи.

Придружена от антуража си от прислужници, мадам Фошар се насочи към изхода. Марсел стоеше наблизо. Той се приближи към Остин и Скай и изкриви уста в типичната усмивка на гангстер от филм.