Клайв Къслър - Портата на дявола

Чакаха я двама мъже в тъмни костюми. Единият бе облегнат на стената. Имаше широко лице, плосък нос и набола брада. Стоеше като статуя, със стиснати пред тялото длани. Другият – плешив и набит, седеше на бюрото ѝ.

– Седни! – нареди ѝ плешивият.

– Кои сте вие? – попита Катерина. – Какво правите в моя…

– От правителството сме – отвърна сухо плешивият. А това никога не беше добра новина.

Катерина неохотно седна срещу него, като установи, че е доста странно да седи от тази страна на собственото си бюро.

– Вие сте Катерина Луская – започна плешивият и посочи към плосконосия до стената. – А това е майор Сергей Комаров.

Катерина чакаше, но плешивият не каза името си. Някакъв необясним страх се надигна у нея. Дори и в днешна Русия посещение от правителството можеше да свърши зле.

Макар че не се сещаше за нито една причина, поради която биха могли да се интересуват от нея.

Не беше престъпник.

Вършеше си работата и си плащаше данъците.

Преди години дори бе развявала руското знаме като фигуристка в Зимните олимпийски игри. И макар че не спечели, се представи блестящо, класира се четвърта, макар и с частично разкъсано сухожилие на коляното.

– Какво искате? – попита тя. – Не съм направила нищо нередно?

– Брат ви е бил парашутист – каза плешивият, без да отговори на въпроса ѝ.

– Да – отвърна тя. – Почина преди две години.

– За нещастие – вметна плешивият. – Беше добър войник. Служеше вярно на страната си.

Тя забеляза, че той наистина говори с уважение.

Мъжът се наведе напред, събра пръстите на ръцете си и впи поглед в очите ѝ.

– Знаем, че и вие сте вярна на родината и искаме да направите нещо за страната си – каза тихо, но твърдо той.

Първата част на изречението малко успокои страховете ѝ, но втората ги върна отново.

– Аз съм учен и не съм старша тук. Какво бих могла да направя, освен да си върша работата?

– Нещо, за което вашият произход, спортната ви подготовка и малко слава могат да допринесат.

Плешивият плъзна една папка по бюрото, но Катерина не посегна да я отвори.

– Вие сте леководолаз – каза плешивият. – Гмуркате се всяко лято в Черно море.

Това беше вярно. Беше ѝ хоби.

– Да – потвърди тя.

– Значи ще се справите – заключи той и кимна към папката, – отворете я.

Катерина погледна вътре. Имаше снимки на група острови, няколко кораба и вестникарски статии. Осъзна, че гледа информация за странното откритие на Азорските острови. Вече бяха разговаряли за него в екипа ѝ.

– Искаме да идете там – каза плешивият.

Тя си представи плажовете, слънцето, простите удоволствия на една островна ваканция. Внезапно идеята да работи за правителството не ѝ се стори толкова лоша.

– Искате да изследвам това откритие?

– Да – каза той . – Е, поне трябва да изглежда, че правите това.

Катерина отново застана нащрек.

– А какво ще правя всъщност?

– Вижте последната страница.

Катерина прелисти страниците. На последната страница имаше няколко черно-бели фотографии. Едната беше на възрастен мъж. Самата снимка изглеждаше доста стара, като снимката, която имаше от баба си – леко избледняла, покритието беше лошо и грапаво. На втората снимка имаше два стоманени сандъка. На третата имаше задвижван от пропелер самолет. Тя забеляза отличителната тройна опашка.

– Този мъж е Владимир Тарасов – каза плешивият. – Бил е войник в Червената армия. Бил се е и в Отечествената война, но е предал родината си през 1951 г.

– Какво е направил? – попита тя.

Мъжът на снимката приличаше на беден селянин, който е прекарал твърде много години на полето. На вид беше съвсем безобиден.

– Опитал се е да дезертира, като е взел нещо, което принадлежи на народа. Нещо, което сега по право принадлежи на Русия.

– Какво е то? – попита тя, но по студените им погледи разбра, че май беше по-добре да не пита.

Плешивият сви устни, но за нейна изненада каза:

– Разбира се, знаете историята на Анастасия Николаевна.

– Анастасия ли? Дъщерята на цар Николай.

– Да – отвърна плешивият. – Когато Николай II бил убит заради престъпленията му срещу народа, цялото семейство споделило съдбата му – съпругата му, сина му Алексей и дъщерите му: Олга, Татяна, Мария и Анастасия. Още четирима души загинали с тях.

Катерина имаше чувството, че сънува.

– Вече цял век има хора, които обаче продължават да твърдят, че Анастасия е оцеляла – продължи той.

Катерина знаеше това. Спомни си, че преди години една жена твърдеше, че е Анастасия.