Клайв Къслър - Портата на дявола

Странно, но Катерина се почувства поласкана. Родината ѝ се нуждаеше от нея за тази важна мисия. Но защо точно от нея?

– Може ли да ви попитам защо не изпратите професионален агент?

– Вие сте известен член на научната общност – обясни плешивият. – Била сте често отвъд океана, дейностите ви са били законни. Като изпращаме вас, а не агент под прикритие, силно ограничаваме опасността да възникнат подозрения.

– Ами ако откажа да ида? – попита Катерина предпазливо. Плешивият присви очи и се вгледа в нея. Над рамото си тя почувства присъствието на майор Комаров. Вече нямаше усещането, че може да откаже предложението. И това не бе изненадващо. Държавата рядко приемаше откази.

– Понякога сме малко варвари, госпожице Луская – каза плешивият. – Но в този случай няма нужда. Вие искате да идете. Искате да изпитате сама себе си. Виждам го в очите ви.

Катерина отново погледна снимките. Странна смесица от страх и вълнение се надигна в нея. Чувството беше подобно на приток на адреналин преди състезания, които я плашеха. Беше почти сигурна, че дори да откаже, това няма да има значение.

Плешивият беше прав: тя искаше да иде.

Източния Атлантически океан, 22 юни

Ден след като „Матадор”, корабът на НАМДП, акостира, започна „косенето на ливадата”, или иначе казано сканиране на океанското дъно на участъци, един на петнайсет километра на североизток и друг на петнайсет километра на югоизток, а после обратно. С относително прецизна информация относно местоположението на „Кинджара Мару” и добри данни за теченията в региона, щяха да открият кораба за по-малко от дванайсет часа.

Щом го откриеха, щяха да направят карта на кораба и на околността с две безпилотни подводници. С информацията и фотографиите в компютъра и триизмерния модел на кораба, екипажът на „Матадор” бе в състояние да го огледа и да състави предварителен план за същинското му изследване.

Това беше перфектна мисия за Рапунцел, с единединствен проблем.

– Никой ли не се сети да вземе по-дълъг кабел? – изсумтя Пол Траут.

– Не очаквахме, че ще слиза толкова надълбоко – каза Гамей с най-успокояващия си глас. Тя познаваше съпруга си добре и бе наясно, че бавно се ядосва, но ядоса ли се, трудно се укротява.

– Дълбоководният комплект е на път – добави тя. – Ще е тук вдругиден, но междувременно…

– Дърк иска да огледаме – каза Пол. Гамей кимна.

– Корабът е потънал по средата на доста стръмен склон. Дърк иска да извадим проби, преди да потъне по-дълбоко.

И двамата знаеха какво означава това. Въпреки опасността трябваше да слязат с дълбоководната подводница.

– Можем да свържем „Рапунцел” с подводния апарат и да я освободим, щом се спуснем долу.

– Идвам с теб! – заяви Пол.

– Не си подходящ – отвърна Гамей.

– Ще е доста тясно – каза той. – А аз искам да съм с теб в тясно помещение.

Три часа по-късно Пол и Гамей се носеха над останките в подводница тип батискаф, на име „Групър”. Рапунцел беше прикрепена към външния корпус и батериите ѝ се зареждаха. Пол и Гамей лежаха по корем един до друг, като деца, които се пързалят с шейна. Пол управляваше групъра, а Гамей подготвяше Рапунцел за отделянето ѝ.

Температурата в групъра беше същата като тази на подводните течения около тях, малко над точката на замръзване. В тясното пространство и при този студ Пол усещаше болки в цялото тяло.

– Чувствам се като в Мейн през ноември – промърмори той по интеркома.

– Поне не вали – отвърна Гамей. – Ако започне да вали, ще имаме голям проблем.

Пол се огледа. Групърът беше най-здравата от всички подводници на НАМПД. Той беше слизал до седем хиляди и двеста метра, четири хиляди и осемстотин си бяха просто разходка в парка.

– Всичко ще е наред – успокои я той.

– Знам – отвърна Гамей. – Но все пак се чудя дали ще имаме късмет.

Наближаваха корпуса на потъналия кораб и Пол забави хода на подводницата.

– Как е?

– А Кърт и Джо си седят на някоя пейка, припичат се на слънце, радват се на новопридобитата си слава и хвърлят влюбени погледи на хубавиците около себе си.

– Сега аз ти хвърлям един – каза Пол. – И когато приключим тук, наистина ще взема да те целуна.

– Обещаваш ли? – попита тя весело. – Ще се постарая да не съжаляваш.

Покашляне по интеркома му напомни, че другите слушат и наблюдават всичко в подводницата.

Внезапно Пол не знаеше как да отговори. Почувства как по лицето му плъзва червенина, ефект, който Гамей винаги успяваше да предизвика.