Клайв Къслър - Портата на дявола

– Какво е?

– Неизвестно – отвърна диспечерът. – На запад от вас е и е много слабо. Но се движи бързо.

– Механично или естествено? – попита Пол.

– Не е ясно… – започна диспечерът. – Малко е…

Пол и Гамей зачакаха в мълчание. Пол си представи как операторът на сонара се взира в екрана, вслушва се в слушалките и се опитва да установи естеството на обекта.

– По дяволите! – каза диспечерът. – Това е торпедо. Две са, насочват се към вас.

Пол сграбчи лоста за ускорението на подводницата и изключи автопилота.

– Върни Рапунцел! – заповяда той.

Гамей започна да се движи, жестикулираше бързо, докато обръщаше малкия дистанционен изследовател.

– Движи се, Пол! – обади се диспечерът. – Приближават бързо! Забравил за Рапунцел, Пол обърна групъра, за да се отдалечи от кораба, и после завъртя малката подводница.

– Не мога да я измъкна оттам – каза Гамей.

– Нямаме време!

Пол натисна лоста докрай и отдели част от баласта. Групърът започна да се издига и да ускорява, но той не беше като баракудата. Седем възела беше максималната му скорост.

Внезапно се чу паникьосаният глас на диспечера.

– Торпедата са над вас, Пол! Издигате се точно към тях!

Пол върна лоста, за да снижи подводницата, като си мислеше, че щеше да е добре, ако му бяха казали това преди няколко минути.

– Откъде идват?

– Не знам – беше отговорът. – Насочват се на юг. Към носа. Това ще ви отдалечи от траекторията им.

Пол обърна отново подводницата. Неспособен да види или да проследи мишените, той трябваше да разчита на диспечера.

– Продължавайте да се движите – каза гласът по интеркома. – Имате десет секунди.

Нямаше начин групърът да избегне торпедо, което се е насочило към него; единствената им надежда бе да го отклонят с някаква примамка. Пол реши да се издигне, да прекара подводницата над палубата и да се придържа възможно най-близо до „Кинджара Мару”.

Отекващо дрънчене му показа, че са се ударили в нещо. Екотът беше много силен, но не последва друг, затова Пол реши да не се отделя от кораба.

– Три секунди, две… една…

– Пол? – обади се Гамей. Беше изплашена, личеше по гласа ѝ. Но нямаше как да ѝ помогне.

Силен виещ звук се разнесе над тях, когато премина първото торпедо. След миг се чу още един, който заглъхна в далечината. Торпедото беше пропуснало. И доколкото Пол чуваше, не се връщаше обратно.

Пол въздъхна с облекчение, но трябваше да е сигурен.

– Обръщат ли?

– Не – отвърна диспечерът. – Продължават. Право напред. Пол въздъхна и раменете му се отпуснаха. А после от океанските дълбини отекнаха две експлозии.

Подводницата се разклати от ударната вълна. Пол удари главата си и усети как апаратът се накланя. Гамей се плъзна към него, а подводницата се блъсна в една от крановите кули на „Кинджара Мару”.

Последва още една експлозия, по-далечна, но все така силна. Групърът потрепери и после се стабилизира.

– Добре ли сме? – попита Гамей, като свали визьора от очите си.

Пол се огледа, не видя пробойни. Време беше да се издигат към повърхността.

– Откъде се появи това, за бога? – извика той.

– Съжалявам! – каза диспечерът. – Първите две го маскираха. Нашият сонар не е точно клас „Морски вълк”, да ти кажа.

Пол разбираше, че сонарът е предназначен за откриване на малки обекти и за правене на карти на морското дъно, а не да проследява бързо движещи се торпеда на големи дълбочини. Време беше за смяна на техниката, помисли си той.

– Има ли още торпеда? – попита по интеркома. Диспечерът мълчеше, сякаш проверяваше.

– Не – каза накрая. – Но улавяме вибрация. Звучи като… Думите на диспечера заглъхнаха, а това притесни Пол.

Вибрация. Какво ли означава това?

Докато чакаше обяснение, усети нещо. С ръката си, опряна на контролния панел, усещаше някакво трептене. Първо съвсем слабо, после подводницата започна да се тресе и да се плъзга на една страна, сякаш някаква сила или течение ги изблъскваше от позицията им. След секунди трептенето се превърна в дълбок тътен, подобен на приближаващ влак.

– Какво е това? – попита той.

– Получихме силен сигнал. Никога не съм виждал такова нещо. Всякакви движения.

– Къде?

– Навсякъде! – каза гласът, звучеше паникьосано.

Настъпи пауза, в която ясно се чу как тътенът се засилва .

– Господи! – възкликна ужасено диспечерът. – Към вас приближава лавина!

Тътенът разтресе групъра. От склона се засвличаха камъни и наноси, а „Кинджара Мару” се заплъзга все по-бързо надолу.