Клайв Къслър - Портата на дявола

– Пол, пулсът ти се ускорява – чу се глас по интеркома.

– Хм, вече сме на мястото на катастрофата – отвърна той с официален тон. – Движим се покрай левия борд.

– По-добре да превключим на моя апарат – каза Гамей. Пол изведе групъра над палубата на „Кинджара Мару”. Големият кораб беше наклонен силно на едната си страна, към склона. Огромните му люкове зееха отворени, риби плуваха навън-навътре, но корабът още не бе съвсем погълнат от морето.

Някак си това се стори странно на Пол. Повечето корабни останки, които бяха изследвали, бяха стари, покрити с наноси, ракообразни и водорасли. „Кинджара Мару” изглеждаше различно – боята му бе свежа и увредена единствено от огъня.

– Всички товарни люкове са отворени – каза Пол.

– Кърт каза, че пиратите са взривили трюмовете – отвърна Гамей.

– Няма нужда да ги отваряме всичките – каза Пол.

– Дали са търсили нещо?

Това се струваше логично на Пол, макар че какво биха търсили пирати с катери в трюмовете на един товарен кораб.

– Може да са искали просто да го потопят по-бързо – предположи той. – Щом предният люк е започнал да поема вода, с кораба е било свършено.

– Искали са да скрият нещо – каза Гамей.

Собствениците на кораба и застрахователите не бяха оказали съдействие. Те като че ли не искаха да разкрият корабния манифест или да потвърдят вида на товара. Странна ситуация, меко казано.

– Научихме ли нещо от компанията-собственик? – попита Пол.

– Нищо – отвърна диспечерът. – Мълчат.

– Всъщност, технически този кораб е развалина – каза той.

– Ние го вадим и товарът ни принадлежи.

– Не мисля, че Дърк би одобрил бюджет за това – охлади ентусиазма му Гамей. – Но нищо не ни пречи да огледаме. Нека открием пробойна и да видим ще мога ли да вкарам Рапунцел вътре.

Пол насочи подводницата към кърмата на големия кораб. Там бяха каютите на екипажа и мостикът, които отчасти зееха разкрити, сякаш при удара в дъното се беше отпрала една трета от структурата.

– Прилича на напречно сечение – каза Пол.

– Това може да е добре за нас – отвърна Гамей. – По-лесен достъп.

Пол отново се изчерви, не беше сигурен дали тя осъзнава колко двусмислени са думите ѝ. Той остави групъра да кръжи на шест метра от онова, което бе останало от мостика. След няколко мига Рапунцел беше вече във водата и се движеше към отвора в една от стените.

Автопилотът поддържаше групъра на позиция, а Пол се обърна към жена си. Тя лежеше в задната част на подводницата. Бе сложила визьора на очите си, ръкавиците и ботушите с жици. Беше облечена с неопренов костюм.

– Как е? – попита той.

– Странно е да го правя легнала. Свикнала съм изправена. Интеркомът изжужа.

– Пол, пулсът ти отново скочи. Добре ли си?

– Добре съм! – отвърна той напрегнато, после покри интеркома.

– Скъпа, моля те, внимавай какво говориш, докато не излезем на повърхността.

Тя се засмя и Пол разбра, че го дразни. Най-много от всичко Гамей обичаше да пробива дупчици в неговата резервираност. Това бе една от причините, поради които я обичаше толкова много.

– Съжалявам! – каза му тя с лукава усмивка.

Пол погледна навън към дребната механична фигура, която се движеше към разбития мостик и след малко се скри в него. На монитор с размерите на телефон той виждаше онова, което Гамей виждаше във визьора: гледката от сензорите на Рапунцел, докато тя навлизаше все по-дълбоко в кораба. В ъгъла на мостика откриха нещо.

– Това тяло ли е? – попита Пол.

– На такова прилича – отвърна тя.

– Какво се е случило с него? Рапунцел се приближи.

– Прилича на обгоряло – отвърна Гамей. – Освен ако…

Камерите на Рапунцел огледаха помещението. Стените бяха чисти и гладки, сивата боя беше непокътната. Дори креслото до мъжа изглеждаше здраво.

– Няма и следа от пожар – каза Пол.

– Гадна работа! – промърмори Гамей. – Ще се опитам да взема проба.

Рапунцел приближи, протегна малка дрелка с вакуумна тръбичка. Дрелката се заби в бедрото на мъжа и започна да се върти, като пое двуинчова проба. Вакуумната система я засмука в запечатан контейнер.

– Ще я вкарам по-дълбоко в кораба.

Докато Гамей управляваше Рапунцел, а автопилотът държеше групъра на позиция, Пол нямаше какво да прави.

Налегна го скука на четири хиляди и осемстотин метра под водата. Беше по-лошо, отколкото да си затворен в самолет.

Интеркомът изжужа.

– Пол, засичаме нещо на сонара.

Сърцето му отново ускори ритъма си, но този път по друга причина.