Клайв Къслър - Портата на дявола

– Добре, всичко е ясно – каза Кърт. – Уведомете ме, когато уточните детайлите. Сигурен съм, че ще можете да ме откриете в старческия дом тогава.

Адмиралът изглеждаше ядосан.

– Акулите! – напомни Джо на Кърт под сурдинка.

– Да – каза адмиралът, – вероятно ще се стигне до някакъв спор. Освен ако…

Кърт си пое дълбоко дъх.

– Освен ако?

– Освен ако световнопризната неутрална организация не реши да надзирава мястото и да координира предварителните действия, докато ние обсъждаме подробностите.

Кърт погледна към капитан Хейнс, който кимна:

– Вече получих такава заповед от директора. Той е съгласен.

– Има много участници, които искат да видят мястото – продължи адмиралът. – Вече имам цяла купчина писма от учени, които искат да дойдат и да го проучат. Но трябва да се установят правила и да се следват. Ако искате да ни помогнете, направете го…

Кърт се обърна към Хейнс.

– Капитане, това зависи от вас и Дърк, не от нас. Ние правим, каквото ни кажат.

– Вие сте откривателите – уточни адмирал Сиена. – И сте добре известни и с другите си открития, включително „Навигаторът”, участието ви в откриването на истината за синята медуза и спирането на болестта, която е заплашвала света миналата година. За вас е добре да сте тук, а и всички страни ще го оценят.

– Искате да бъдем администратори? – Кърт не успя да скрие неодобрението си.

– Аз и другите офицери ще се заемем с документите и логистиката – намеси се капитан Хейнс. – Ти и Джо ще сте на позиция и ще се грижите всичко да върви както трябва.

– Искате да бъдем надзиратели? – попита Кърт. Капитанът се усмихна.

Кърт погледна към картата на стената. На осемстотин километра източно от тук, двамата Траут бяха готови да се гмурнат към „Кинджара Мару”. Потъването му продължаваше да ангажира мислите му всяка свободна минута, и сега, когато бяха напуснали състезанието предсрочно, той се надяваше да се върнат и да вземат участие в това разследване. Изглежда обаче събитията нямаше да го позволят.

Бяха закотвени тук, знаеше го. И щом нещата стояха така, беше по-добре да водят шоуто и да не се опитват да насилва нещата.

Кърт се обърна към Джо.

– Господин Дзавала?

– Знаеш, че винаги ти пазя гърба – каза Джо.

Щом Джо беше готов да участва, а капитан Хейнс щеше да ръководи нещата, Кърт знаеше, че няма да е сам.

– Е, добре – каза той накрая. – Участвам!

Москва, Русия, 21 юни

Катерина Луская изкачи стълбите към Министерството на науката на връщане от обяд в един от прекрасните московски паркове. Беше слънчев юнски ден, двайсет и осем градуса на сянка, не беше много влажно и градът бе изключително красив.

Беше трудно да се повярва, че след три месеца ще падне първият сняг, а шест месеца след това ще е двайсет градуса под нулата и ще е доста неприятно и дори опасно да се излиза навън.

„Наслаждавай се на това, което имаш”, каза си тя.

Със стегнато и атлетично тяло, Катерина имаше топла усмивка, но относително семпъл външен вид. Късата ѝ махагонова коса беше подстригана така, че се спускаше по линията на брадичката. Понякога бретонът ѝ падаше върху лицето и скриваше очите ѝ. Тя не беше жена, която би привлякла погледите, когато влезе в стаята, но след като се озовеше там, можеше да стане център на вниманието благодарение на енергията, смеха и духа си – естествени и непритворни.

На трийсет и една, Катерина тъкмо беше завършила доктората си по енергийни системи и сега беше пълноправен член на Научния съвет. Екипът ѝ имаше задачата да намери решение какво да прави Русия при недостиг на петрол и природен газ. Настоящите оценки предвиждаха това да се случи след петдесет до сто години, затова всеки член на екипа знаеше, че тяхната работа не е особено спешна.

Донякъде това беше добре. Никой не ги безпокоеше и не се намесваше. Те бяха една от малкото групи в Научния съвет, на която бе позволено да провежда истинско разследване единствено с научна цел.

Катерина се радваше на това. Тя не създаваше оръжия. Не замърсяваше небето, водите или пък почвите. Не работеше за корпорация, която щеше да използва резултатите от изследванията им, за да спечели милиарди.

Това положение според нея беше добра комбинация от свобода и чистота. И все пак, ако трябваше да бъде честна, често се чувстваше неспокойна. Толкова неспокойна, че в такъв прекрасен ден не изгаряше от желание да се върне на работа.

Безпокойството ѝ се засили в мига, в който влезе в кабинета си.