Клайв Къслър - Портата на дявола

– Около половината – отвърна Андрас.

– Надявам се, че вече не са сред живите.

– Не, не са.

Лекото колебание в гласа на Андрас притесни Джема, но той продължи по темата:

– Какво стана с товара?

– Разтоварен е и пътува към вас – отговори Андрас.

– А с кораба?

– Ръждясва на дъното.

– Тогава какво не ми казваш? – попита Джема, беше се изморил да вади с ченгел информация от устата на най-високо платения си наемник.

Андрас се прокашля.

– Опитаха се да ни спрат. Американци. Предполагам, че бяха тюлени. Чудя се дали тайната ти не е разкрита.

Джема обмисли тази възможност и я отхвърли. Ако беше изтекла информация, щяха да ги спрат още преди нападението. Тези вероятно бяха само шепа спасители с автомати.

– Справи ли се с тях?

– Измъкнах се и покрих следите – отвърна Андрас. – Нямаше какво друго да сторя.

Джема не беше свикнал да чува, че някой е оцелял след сблъсък с Ножа.

– Не искам да си мисля, че си се размекнал.

– Не и в този живот. Тези мъже бяха корави. Най-добре да разбереш кои са.

Джема кимна. Поне за това беше съгласен.

– А какво стана с твоята операция… – попита Андрас. – „Питон” се казваше, нали? Ще я пуснеш ли в ход?

Операция „Питон” беше големият удар на Джема. Ако успееше, щеше да донесе на страната неизчерпаемо богатство, стабилност и просперитет. А ако се провалеше… Джема дори не искаше да мисли за тази вероятност. Но ако оръжието не работи, както бе планирано, провалът се превръщаше в реална възможност.

– Не може да бъде отлагана повече – каза Джема.

– Искате ли да дойда да помагам? – предложи Андрас. Гласът му бе пропит с цинизъм. Вече ясно бе дал да се разбере, че смята Джема за луд заради този му план. И дори за още по-луд, задето се бе доверил на собствената си армия да го осъществи. Но Андрас беше външен човек, той не познаваше войниците на Джема така, както ги познаваше той, техният водач и генерал.

Джема се усмихна. Беше направил Андрас невероятно богат, но не се съмняваше, че той ще го последва заради още по-големи облаги. Бездънните му джобове нямаха напълване.

– Там, където израснах – каза генералът, – стариците имат една поговорка. Змия в градината е хубаво нещо, тя изяжда плъховете, които опустошават насажденията. Но змия в къщата е опасност. Тя ще убие господаря, ще изяде бебето и къщата ще потъне в скръб.

Замълча, после поясни:

– Ще си получиш парите Андрас, вероятно ще ти стигнат да си купиш собствена държава. Но ако някога стъпиш в Сиера Леоне, ще заповядам да те убият и ще дам костите ти на кучетата в двора ми.

Линията притихна, след малко се чу смях.

– ООН явно грешат за теб – каза Андрас. – Ти си безскрупулен. На Африка ѝ трябват повече хора като теб. Но междувременно, докато плащаш, аз ще работя за теб. Само гледай да не ти свършат парите, както твърдят вестниците. Не обичам да си взимам дължимото по неприятния начин.

Явно се разбираха добре. Ножа не се страхуваше от Джема, въпреки че би трябвало. Ножа не се страхуваше от нищо. Ето защо Джема го беше избрал.

– Върви на Санта Мария – нареди генералът. – Ще ти дам по-нататъшни инструкции, щом пристигнеш.

– Ами „Кинджара Мару”? – попита Андрас. – Ако някой реши да го търси?

– Знам какво да правя, ако се случи – отвърна Джема. Андрас отново се засмя.

– Ти имаш план за всичко. Разсмиваш ме, Гаранд. Желая ти успех в безумните начинания, безстрашни водачо. Ще следя пресата и ще ти стискам палци.

Чу се изщракване и връзката прекъсна. Джема остави слушалката. Наля си вода в чаша от фин кристал и вдигна очи, щом вратата на кабинета се отвори.

Помощникът се връщаше, следван от двама от личните охранители на Джема. Те ескортираха бял мъж, който никак не изглеждаше щастлив от това посещение.

Охранителите и помощникът излязоха. Високите три и половина метра врати се затвориха с тътен. Джема и белият се взираха един в друг.

– Господин Кокрейн – започна Джема, – вашето оръжие се провали… отново.

Александър Кокрейн се взираше невинно в него, както смъмрено дете се взира в баща си. На Джема не му пукаше. Той искаше успех, иначе щеше да има последствия.

Александър Кокрейн тръгна към писалището на Джема с най-дълбокото усещане за обреченост, което бе изпитвал в живота си. От седемнайсет месеца се трепеше да конструира оръжие с насочена енергия с огромна мощност.

Това оръжие използваше свръхпроводими магнити, като тези, които бе проектирал за ГАК сякаш преди няколко живота. То трябваше да ускорява и изстрелва различни заредени частици с почти светлинна скорост в тънък лъч, който бързо да поразява целта, като унищожава електрониката, компютрите и електрическите мрежи.