Клайв Къслър - Портата на дявола

В този нестабилен свят се появи Джема Гаранд. Той бе местен, обучен от същите тези южноафрикански наемници. Издигна се в армията на Сиера Леоне, като завърза важни познанства и се погрижи отрядите му да са добре тренирани и подготвени.

Минаха десетилетия, преди пред Джема да се отвори дългоочакваната възможност да завземе властта с безкръвен преврат. Оттогава укрепваше позициите си, повишаваше жизнения стандарт в страната и дори спечели неохотното одобрение на Запада. Неговият режим не бе демократичен, но беше стабилен.

Сякаш за да покажат одобрението си, западняците спряха да задават въпроси за състоянието и местонахождението на Натаниел Гаранд, брата на Джема и яростен привърженик на демокрацията, който от три години гниеше в един от затворите в страната.

Джема смяташе решението да затвори собствения си брат за едно от най-мрачните и едновременно с това едно от най-правилните в живота си. За него самия то бе много трудно, но щом издаде заповедта, се освободи от всякакви страхове относно способността си да направи онова, което е нужно за страната. Места като Сиера Леоне не бяха готови за демокрация, но при силно, безкомпромисно управление някой ден можеха да дораснат и до това.

Докато крачеше по мраморния под на двореца си, Джема приличаше на всеки друг африкански диктатор. Носеше военна униформа с половин килограм медали, които подрънкваха на гърдите му. Беше си сложил скъпи слънчеви очила и държеше бич за езда, с който обичаше да шиба по всяка повърхност, ако усетеше, че думите му не се приемат достатъчно сериозно.

Няколко пъти беше гледал филма „Патън” и се възхищаваше на генерала. Намираше за интересен и факта, че Патън се е смятал за преродения африканец Ханибал. Легендата за Ханибал и за неговите геройства бе любима и на Джема Гаранд.

Картагенският военачалник беше последният африканец, разтърсил света с меча си. Беше прекосил Алпите с армия и бойни слонове, години наред беше опустошавал самото сърце на Римската империя, беше побеждавал легион след легион и не беше успял да подчини империята само защото не е разполагал със стенобойни машини, за да атакува Рим.

След Ханибал останалата част от света просто наблюдаваше без всякакъв интерес онова, което се случваше на Черния континент – войни, преврати или каквото и да било. Тревожеха се за притока на минерали, нефт и благородни метали, но дори временното прекратяване на доставките, гражданска война или глад не ги трогваха особено.

След малко подрънкване на саби новите диктатори с готовност се съгласяваха да приемат статуквото – много за тях и трохи за бедните. Щом бизнесът вървеше, за какво да се тревожи светът?

Джема Гаранд виждаше това, живееше с него, дишаше го и възнамеряваше неговото управление да е нещо различно. Макар че се движеше с брониран ролс-райс и ескорт от хъмвита с въоръжени с автомати мъже, той се бе зарекъл да не бъде деспот. Искаше да остави наследство, което да изведе народа му към по-добро бъдеще.

Но за да го постигне, трябваше да направи нещо повече от това да промени условията на живот в страната си, трябваше да промени мястото на Сиера Леоне в очите на света. А за целта имаше нужда от оръжие, което да разтърси целия свят, имаше нужда от модерна версия на слоновете на Анибал.

И това оръжие почти беше в ръцете му.

Гаранд се настани зад внушителното махагоново писалище, внимателно остави слънчевите очила в края му и зачака телефона да зажужи. Найсетне лампичката светна.

Той вдигна слушалката внимателно, без да бърза.

– Андрас, дано имаш добри новини.

– Намират се – отвърна язвителен глас.

– Не очаквах такъв отговор – каза Джема. – Обясни!

– Твоето оръжие не работи, както се очакваше – започна Андрас. – Наистина повреди кораба, но не мина по-добре от последния път. Порази навигацията и повечето от контролните уреди, но корабът продължи да се движи с частична мощност, а половината от екипажа оцеля – тези, които бяха на долните нива. Вашето изобретение не функционира според очакванията.

На Джема това не му хареса. Малко неща можеха да го извадят така лесно от равновесие като новините, че точно този негов проект, собственото му Оръжие за масово унищожение, отново се е представило под очакванията.

Той покри с длан микрофона, щракна с пръсти към един помощник и надраска някакво име на лист хартия.

– Доведи ми го! – нареди Джема, като подаде листчето на помощника.

– Колко души от екипажа оцеляха? – попита после в слушалката.