Клайв Къслър - Портата на дявола

– Не – отговори Кърт. – Нямам нищо, което може да стигне на такава дълбочина. Но „Баракуда” на Джо е на Санта Мария. Може да я модифицира и да се върнем тук след няколко дни, най-много след седмица.

Пит кимна сякаш обмисляше предложението, но Кърт усещаше, че показва по-скоро уважение към готовността му да действа, но не възнамерява да даде разрешение за подобна екскурзия.

– Заслужи си малко почивка – започна Пит. – Иди на Азорските острови. Обади ми се оттам. Междувременно аз ще помисля по въпроса.

Кърт познаваше много добре този тон. Пит не беше от хората, които отхвърлят която и да е възможност, но вероятно щеше да намери собствено решение много преди Кърт да му се обади.

– Ще ида – отвърна Остин.

Екранът изгасна и логото на НАМПД замени лицето на Пит.

В сърцето си Кърт знаеше, че в този инцидент има нещо повече от очевидното, но въпросът беше – колко повече.

Дали „пиратите” просто се опитваха да заличат следите си. Може би са взели пари в брой или други ценности. Може би са убили неколцина от екипажа при абордажа и после са решили да прикрият случилото си, като застрелят и останалите и потопят кораба. Но дори този сценарий оставяше твърде много въпроси без отговор.

Защо са подпалили кораба? Димът ги издаде. Много по-лесно бе да наводнят и да потопят кораба без никакви експлозии.

Ами самите пирати? В днешни дни пирати има по целия свят, предимно хора от бедни крайбрежни държави, които виждаха как съкровищата на света минават покрай тях в огромни кораби и решаваха да вземат своя дял. Но мъжете, които Кърт видя на „Кинджара Мару” не приличаха на пирати.

Приличаха повече на наемници.

Той погледна сгъваемия нож, който лежеше на масата до него – уникално на вид смъртоносно оръжие. Спомни си как бе забит в седалката. Приличаше на подигравка, на визитна картичка и на шамар в лицето едновременно.

Кърт си помисли за арогантността в думите и в гласа на мъжа. Това не беше глас на отчаян от бедността африкански пират. И най-странното – Кърт имаше чувството, че вече го е чувал някъде.

Африканският континент е на кръстопътя на няколко морета и океана, но въпреки местоположението си винаги е бил по-скоро препятствие, отколкото търговска артерия. Огромната му площ, негостоприемните му обитатели, пясъците на Сахара и мрачните, непроходими джунгли в огромния централен регион правеха невъзможно доходното му прекосяване.

В миналото корабите били принудени да плават шестнай-сет хиляди километра, за да заобиколят Южна Африка, и то в най-опасните води на света, покрай носа с остроумното име Добра Надежда, макар първоначалното му название да е било много по-точно Носа на бурите.

Прокопаването на Суецкия канал направи това пътешествие ненужно, но не превърна Африка в част от модерния свят. Дори напротив. Сега корабите прекосяват само ръба на континента, минават през Суец и продължават по пътя си към Близкия изток и неговите петролни полета, към фабриките на Азия или към мините на Австралия.

Докато световната търговия процъфтяваше, Африка гниеше като зеленчуци, оставени на палубата под лъчите на прежурящото слънце.

Във вътрешността на континента геноцидът, гладът, болестите не бяха рядко явление, а по крайбрежието му бяха някои от най-райските места на планетата за хората, които предпочитаха да заобикалят закона. Сомалия във всяко отношение е страна на анархията, в Судан също не е много по-добре. Не така добре известни, но почти толкова окаяни са и западноафриканските държави като Кот д‘Ивоар, Либерия и Сиера Леоне.

Либерия се появяваше често в световните новини, защото лидерите ѝ потъваха в скандали и корупция, а страната бързо се носеше по пътя към анархията и хаоса. В Кот д‘Ивоар положението бе същото.

През по-голямата част от съществуването си Сиера Леоне бе изстрадала дори повече. Доскоро страната бе смятана за най-опасното място след Афганистан и имаше по-нисък стандарт на живот дори от Хаити и Етиопия. Всъщност Сиера Леоне бе толкова слаба държава, че малка група южноафрикански наемници успяха да завземат властта.

Тази група, действаща по „покана” на управляващия режим, успя да разгроми много по-голяма група бунтовници, които заплашваха да превземат мините – единственото истинско богатство на страната по онова време.

Наемниците останаха, за да защитават и контролират тези ресурси, учетвориха добива, като междувременно взеха голям дял за себе си.