Клайв Къслър: Бурята

Кърт замълча. Той също не можеше да се сети за друга причина, освен да са били възпрепятствани.

- По-лошото е, че нямаме никава вест от тях – каза Дърк. – Може и да ги открием. Но двамата с теб вършим подобни неща от доста дълго време, за да знаем, че шансът не е голям.

Кърт знаеше много добре. Трима членове на НАМПД бяха изчезнали и най-вероятно бяха мъртви. Това бе нещо, което Дърк Пит и Кърт Остин приемаха много лично.

- Какво искаш да направя?

- От Малдивите ще отплава спасителен екип – каза Пит. – Искам двамата с Джо да отидете там възможно най-бързо. Това означава, че след четири часа трябва да си на самолета.

- Няма проблем – отвърна Кърт. – Някой търси ли ги в момента?

- Един самолет на бреговата охрана на Малдивите, два самолета „Пи-3“ на флота и една ескадрила с далечен обсег от Индия кръстосват района откакто е бил забелязан катамарана. До момента не са открили нищо.

- Значи това не е спасителна мисия?

- Иска ми се да беше – отвърна тихо Пит. – Но освен ако не получим добри новини, в което се съмнявам, вашата задача е да разберете какво се е случило и защо.

Пит не можеше да го види, но Кърт кимна в знак, че е разбрал.

- Ще те оставя да събудиш господин Дзавала – каза Пит. – Дръжте ме в течение.

Кърт прие нареждането и Дърк Пит затвори.

Остин остави телефона и се замисли за предстоящата мисия. Надяваше се тримата членове на НАМПД да бъдат открити, плаващи във водата със своите спасителни жилетки, преди той и Джо да прекосят Атлантика, но като се имаше предвид състоянието на катамарана и от колко време липсваха, шансът това да се случи не беше голям.

Кърт пъхна телефона в джоба си и огледа блестящия корпус на лодката пред себе си.

Без нито секунда колебание, Кърт се пресегна към ключа на осветлението, натисна го и излезе.

Срещата му щеше да почака.

Централен Йемен

На фона на небето се очераваше фигура на мъж, застанал върху скалист хълм, извисяващ се над пясъците на огромната йеменска пустиня. Вятърът развяваше белия му кафтан 3, който приплющяваше на резките пориви.

На скалата зад мъжа беше кацнал ослепително бял хеликоптер със зелена емблема, изобразяваща две финикови палми, надвесени над езеро в оазис. Няколко метра по-надолу се виждаше входът на просторна пещера.

В миналото тя била пазена от бедуини, криещи се в процепите на скалата, но в този ден ясно се виждаха дванайсетина мъже с автоматични пушки. Още двайсетина стояха скрити в сенките.

Джин ал-Халиф погледна през бинокъла и видя три хъмвита да се приближават към него. Те се издигаха и спускаха върху дюните подобно на малки лодки, борещи се с бурно море. Машините пътуваха в клин.

- Следват древната пътека – обърна се той към една фигура зад гърба си. – По времето на баща ми е имало само търговци и кервани с подправки, Сабах. Сега идват да ни посетят единствено банкери.

Джин свали бинокъла и погледна брадатия старец, който стоеше до него. Сабах беше най-верният човек на баща му. Беше облечен в по-тъмна роба и носеше радиостанция.

- Ти си достатъчно мъдър, за да прозреш мотивите им – рече Сабах. – Тях не ги е грижа за нас и нашата борба. Идват тук, защото им обеща богатство. Ще се наложи да им го дадеш, преди да можем да направим това, което ние желаем.

- Чоу с тях ли е?

- Да – кимна Сабах. – След като пристигне, всички членове на консорциума ще са се събрали. Не трябва да ги караме да чакат.

- Ами генерал Азис, египтянинът? – попита Джин. – Той продължава ли да задържа средствата, които обеща?

- Ще говори с нас след три дни – отвърна Сабах, – когато има повече време.

Джин ал-Халиф пое дълбоко дъх и напълни дробовете си с чистия пустинен въздух. Азис беше обещал милиони на консорциума от името на група египетски бизнесмени и армията, но все още не беше платил нито цент.

- Азис ни се подиграва! – заяви Джин.

- Ще говорим с него и ще го накараме да плати – рече твърдо Сабах.

- Не! – отвърна Джин. – Той ще продължи да ни се противопоставя, просто защото може и защото се чувства недосегаем.

Сабах го погледна неразбиращо.

- Това е отговорът на загадката на живота – продължи Джин. – Парите, богатството, страстта и дори любовта нямат никакво значение. Нито едно от тези неща не успя да ме спаси от бандитите, които завзеха нашия лагер. Едно единствено нещо е от значение, както тогава, така и сега – силата. Чистата, съкрушаваща сила. Този, който я притежава, той държи властта. А този, който я няма, се моли. Азис ни принуди да му се молим, но скоро ще го накарам да съжалява за това. Не след дълго ще имам сила, която не е притежавал нито един човек досега.