Клайв Къслър - Бурята

Внезапно нещо започна да се променя. Като че ли водата стана малко по-гъста. Катамаранът оставяше по-забележима следа, която се разнасяше по-бавно. Великолепната бяла повърхност на понтоните започна да потъмнява над ватерлинията, сякаш плаваше в някакво мастило.

Това продължи няколко секунди, а тъмното петно започна да се плъзга нагоре, като че напук на гравитацията, сякаш беше привлечено от някаква невидима сила.

Текстурата на петното наподобяваше графит или по-тъмна и плътна форма на живака. Не след дълго краят на петното покри носа на катамарана и се насочи към мястото, на което преди малко стоеше Кимо.

Ако някой го беше наблюдавал внимателно, щеше да забележи определена последователност. За секунда веществото придоби форма на стъпки, преди отново да стане гладко и да продължи към главната каюта.

Отвътре се чуваше класическа музика. Едно старо радио улавяше сигнал на къси вълни. Мелодията беше подходяща за вечеря, а Кимо се наслаждаваше на компанията толкова, колкото и на храната. Но докато Халверсън упорито отказваше да разкрие тайната на своята рецепта, Кимо забеляза нещо странно.

Нещо беше започнало да покрива широките затъмнени прозорци на каютата и пречеше на угасващите слънчеви лъчи и на светлината от прожекторите, поставени високо на мачтата, да проникне вътре. Веществото се наслояваше по стъклото, подобно на навяван от вятъра сняг или пясък, но много по-бързо.

- Какво по дяволите...

Талия погледна към прозореца. Халверсън се обърна на другата страна и се взря в горната палуба. По лицето му се изписа тревога.

Кимо завъртя глава. Някакво сиво вещество се стичаше през отворената врата и се придвижваше по палубата на лодката, но се стелеше нагоре.

Талия също го видя. То се насочваше право към нея.

Тя скочи от стола и събори чинията си на пода. Последните хапки от вечерята ѝ паднаха пред настъпващата маса. Щом достигна останките, сивото вещество покри напълно парченцата храна и започна да се натрупва върху тях.

- Какво е това? – попита Талия.

- Не знам – отвърна Кимо. – Никога не съм...

Не беше нужно да довършва изречението си. Никой от тях не беше виждал нещо подобно. С изключение на...

Кимо присви очи. Странното вещество се разстилаше като течност, но имаше зърнеста текстура. Приличаше на метален прах, който се стеле, подобно на най-фините песъчинки, носени от вятъра.

- Това е същото, което видях във водата – каза той. – Бях сигурен, че там има нещо.

- Какво прави?

И тримата се бяха изправили и отстъпваха назад.

- Изглежда, че яде рибата – каза Халверсън.

Кимо се загледа. Той изпитваше едновременно страх и възхита. Погледна през отворената врата. Задната палуба беше покрита от същата сива маса.

Кимо потърси изход. Ако продължат напред към спалното помещение, ще попаднат в капан, а за да излязат на палубата, трябваше да стъпят върху странното вещество.

- Хайде! – каза той и се качи на масата. – Каквото и да е това нещо, не мисля, че трябва да го докосваме.

Талия го последва, а Кимо се протегна към люка над главите им и го отвори. Той ѝ помогна да се качи и тя излезе на покрива на каютата през малкия отвор.

Халверсън се качи на масата, но се подхлъзна. Кракът му стъпи в металния прах и го разпръсна като локва. Част от него попадна върху прасеца му.

Той простена, сякаш беше ужилен. Пери се протегна, за да почисти крака си, но част от праха, който беше избърсал, се полепи по ръката му.

Той започна да я тръска бързо и да я търка в панталоните си.

- Изгаря ми кожата! – каза той, а по лицето му се четеше болка.

- Хайде, Пери! – извика Кимо.

Халверсън се качи на масата, но тя се огъна под тежестта на двамата мъже. По ръката и крака му все още имаше малко от сребърното вещество.

Кимо се хвана за ръба на люка и се задържа, но Халверсън падна. Той се строполи по гръб и си удари главата. Изглежда, че ударът го зашемети. Той простена и се претърколи, а после опря длани на палубата, за да се изправи.

Сивото вещество покри ръцете и гърба му. Пери успя да се изправи и се задържа за ръба на отвора, но прахът достигна лицето му. Халверсън започна да маха с ръце, сякаш около него кръжаха пчели. Очите му бяха затворени, но странните частици се промъкваха под клепачите и навлизаха в ноздрите и ушите му.

Той отстъпи назад, падна на колене и започна да бърка с пръсти в ушите си и да крещи. Прииждащото вещество започна да се натрупва по устните му и потече навътре в гърлото, превръщайки писъците му в гъргорене на човек, който се дави. Халверсън падна. Разширяващата се маса от частици го покри, сякаш беше погълнат от орда мравки в джунглата.