Клайв Къслър - Бурята

Капитанът затърси с поглед източника на този шум.

Точно пред кораба, от небето се спускаха два пикиращи бомбардировача „Айчи Д3А“–Валс, моделът, който японците използваха със смъртоносен успех при Пърл Харбър, а няколко месеца по-късно и срещу британската флотилия близо до Цейлон.

Пикет видя как самолетите пикират и се заслуша в засилващия се свистящ шум от крилата им. Той изруга и извади пистолета си.

- Разкарайте се от кораба ми! – изкрещя Пикет и започна да стреля по тях със своя „Колт“ 45-и калибър.

Самолетите се издигнаха в последната секунда и преминаха с рев над главата му. Дъжд от 50-калиброви куршуми надупчи кораба. Един от тях премина през крака на Пикет. Капитанът падна по гръб на палубата. Очите му се разшириха и се вторачиха напред. Той не можеше да помръдне.

Над главата му се извиха кълба от пушек, а небето стана сиво. Пикет си помисли, че това е краят. Корабът и тайният товар скоро щяха да попаднат в ръцете на врага.

Капитанът се проклинаше, че не потопи кораба по-рано. Надяваше се да потъне, преди врагът да го превземе.

Очите на Пикет започнаха да се затварят. Звукът от пикиращи бомбардировачи достигна до ушите му. Ревът се усили, а предвещаващият смърт писък на крилата им сякаш обявяваше абсолютната неизбежност на края.

Тогава небето се смрачи. Въздухът стана леден и влажен, а корабът „Джон Бъри“ изчезна в бурята, погълнат от стената от дъжд и мъгла.

За последно корабът беше видян от един японски пилот, който докладвал, че съдът гори, но плава с пълна мощност. Повече никой нищо не чу за „Джон Бъри“.

Северен Йемен, близо до границата със Саудитска Арабия, Август, 1967 г.

Тарик ал-Халиф криеше лицето си зад кърпа от мек, бял памук. Главата му бе покрита с куфия, увита около устата и носа му. Тя пазеше загрубелите му от времето черти от слънцето, вятъра и пясъка, но и го криеше от света.

Виждаха се само очите на Халиф – сурови и зорки след шейсетте години живот в пустинята. Той нито мигна, нито се извърна, докато оглеждаше мъртвите тела в пясъка пред себе си.

Бяха осем – двама мъже, три жени и три деца. Лежаха голи, а дрехите и вещите им липсваха. Някои от тях бяха застреляни, а други намушкани.

Керванът от камили зад Халиф чакаше търпеливо. Един ездач бавно се приближи. Тарик разпозна едрата млада фигура на седлото. Мъжът се казваше Сабах – най-довереният му лейтенант. Автомат „АК-47“ руско производство висеше на рамото му.

- Със сигурност са били бандити – каза Сабах. – Но вече няма и следа от тях.

Халиф се загледа в едрия пясък под краката си. Очите му проследиха следите, губещи се на запад, право към единствения източник на вода в радиус от сто и шейсет километра – оазисът Аби Куза, „копринената вода“.

- Не, приятелю – отвърна той. – Бандитите не искат да бъдат открити. Те крият броя си като се придвижват по твърда земя, където не оставят следи, или вървят по най-мекия пясък, върху който стъпките бързо изчезват. А тук мога да видя истината. Насочили са се към нашия дом.

От поколения родът на Халиф владееше Аби Куза . Оазисът им осигуряваше животворна вода и неголям доход. Около изворите му растяха в изобилие финикови палми, както и трева за овцете и камилите.

Напоследък заради нарастващия брой камиони и други модерни средства за придвижване, керваните, които плащаха за даровете на оазиса, ставаха все по-редки, а отглеждащите камили бедуини като Халиф и семейството му започнаха да намаляват. Но те все още бяха тук. Тарик знаеше, че ако иска кланът да има бъдеще, оазисът трябва да бъде защитен.

- Синовете ти ще го бранят – обади се Сабах.

Оазисът се намираше на трийсетина километра на запад. Синовете на Халиф, двамата му племенници и семействата им го чакаха там. Шест палатки и десетина мъже с пушки – няма да са лесна мишена за нападение. И въпреки това Халиф не можеше да се отърси от безпокойството си.

- Трябва да побързаме – каза той и се качи на камилата си.

Сабах кимна. Намести своя „АК-47“ така, че да е готов за стрелба и пришпори камилата.

След три часа наближиха оазиса. Отдалече се виждаше само дима от няколко слаби огъня. Нямаше следа от битка, разкъсани палатки или разхождащи се свободно животни. На пясъка не се виждаха мъртви тела.

Халиф даде знак на кервана да спре и слезе. После нареди на Сабах и още двама мъже да го последват пешком.

Тишината, която го обгръщаше, беше толкова пълна, че чуваха пукотът на дървата в огньовете и собствените си стъпки в пясъка. Някъде в далечината се чу провлаченият вой на чакал. Животното беше доста далеч, но звукът се носеше на километри в пустинята.