Клайв Къслър - Бурята

- Няколко пъти – каза Джо. – Защо?

- Опиши ми го.

- Прекрасен човек – започна Дзавала. – С фигура на футболен нападател. Набит и широкоплещест. Беше висок само метър и седемдесет, но беше силен като вол и тежеше около 80 килограма.

- Сега ми опиши сестра му.

- Тъжна и малко нестабилна, но пък си има причина за това.

- Не е моментът да се правиш на психолог – прекъсна го Кърт. – Как изглежда външно?

- Красива – отвърна Джо. – Високи скули, правилни черти, дълги крака...

- Точно така – съгласи се Кърт. – Висока и слаба с дълги крайници и изящна копринена коса.

- Накъде биеш?

- Току-що в коридора видях жена, която много повече прилича на Кимо, отколкото тази, която оставихме на „Аква-Тера“.

- Сигурно се шегуваш. Затворник ли беше?

- Май да.

- Нали не мислиш...

- Мисля!

Джо мигновено осъзна сериозността на ситуацията.

- Но ако Лейлани е тук, тогава коя е жената на острова на Марчети?

- Не знам – отвърна Кърт, – но като вземем предвид колко бързо извади пистолет срещу Марчети и после намери начин да се сдобрят, предполагам, че е професионалист.

- Ти я нарече част от ударен отряд – напомни му Джо.

- Тогава се шегувах, но тя дори не мигна.

- Да, прав си – съгласи се Джо и пое дълбоко дъх. – Пол, Гамей и Марчети са в опасност.

Кърт кимна.

- Трябва да ги предупредим. Която и да е тя, най-вероятно работи за Джин.

Преди Джо да успее да каже нещо, някой ритна вратата и тя зейна. Мъже, въоръжени с узита, нахлуха в стаята и наобиколиха двамата приятели. Мигновено ги събориха на земята и ги обезвредиха без бой.

Двама мъже ги претърсиха, докато другите ги държаха.

- Джаберуоки – простена Джо.

- Благодаря – промърмори Кърт саркастично, под тежестта на трима мъже, които го притискаха към земята. – Не бях забелязал.

Взеха им всички оръжия и инструменти и ги изправиха на крака. В този момент още един мъж влезе в стаята – Джин ал- Халиф. В ръцете му проблясваше пушка.

Джин се приближи до Кърт и процеди:

- Очаквахме ви!

- Без съмнение вашият шпионин ви е казал, че идваме.

Джин се усмихна като чакал.

- Всъщност, да. Тя ни информира.

След това заби приклада на пушката в корема на Кърт. Остин остана без въздух и се свлече на земята.

- Името ѝ е Зарина. Изпраща ви много поздрави.

На изкуствения плаващ остров „Аква-Тера“ Пол и Гамей прекараха по-голямата част от деня в компанията на Марчети и в изучаване на пробата от „дивите” микророботи.

На бърза ръка подредиха една импровизирана лаборатория, за да заместят тази в наводнения отсек. В стаята бяха разхвърляни компютрите на Марчети, един малък радио предавател и друго оборудване.

Без електронния микроскоп не можеха да наблюдават самите микророботи, но с два медицински оптични микроскопи, Пол и Гамей се опитаха да разгледат две отделни проби, в които странните се бяха струпали на малки групички, наподобяващи водорасли или бактерии.

Марчети седеше пред компютъра и пишеше нещо. Лейлани стоеше наблизо и потропваше нервно. След като бяха прекарали цялата сутрин в изучаване на оригиналната конструкция, сега започнаха тестове и се опитваха да изпратят сигнал на роботите със стандартните команди, които Марчети беше програмирал в прототипите преди години.

- Нищо не правят – каза Пол за десети път.

- Сигурен ли сте? – попита Марчети и продължи да изпраща командните протоколи. – Те са ужасно малки и вероятно пропускате нещо.

- Наблюдаваме ги през микроскопите – рече Пол. – И виждаме, че не мърдат. Проличат на мързеливи роднини след угощение за Деня на благодарността.

Гамей го стрелна с очи.

- Нали не говориш за моите роднини?

- Само за братовчеда Уили... Най-вече...

Тя сякаш се обиди за секунда, но после сви рамене.

- Прав си. Той се изтяга на дивана в четвъртък следобед и не става до неделя.

Марчети се покашля, за да им привлече вниманието.

- Ако предположим, че микророботите не са били обладани от духа на братовчеда Уили, мога спокойно да заключа, че Отеро е променил командните кодове.

- Тогава какъв е смисълът от всичко това? – попита Лейлани.

Преди Марчети да отговори, Гамей зададе по-практичен въпрос.

- Има ли начин да извлечем кодовете от самите роботи? Да им приложим обратно инженерство и да им разчетем програмата?

Марчети поклати глава.

- Не и с оборудването, с което разполагаме тук.

- Ами ако попитаме самия Отеро? – добави Лейлани. – Или приятеля му? Затворили сме ги в онези килии. Да вземем ключовете и да си поговорим с тях. Под „говорим“ имам предвид да ги принудим да говорят.