Клайв Къслър - Призрачният кораб

- Вече го направих.

- Ами другите?

- Подготвяме се да премахнем Акоста.

- Прекрасно! - усмихна се Себастиан. - Съжалявам само, че няма да видя тлъстото му лице, когато го хвър­лите в морето.

- Да, щеше да е хубаво лично да се справим с него - съгласи се Лорен.

- Не бива да има никакви доказателства за смъртта му - напомни Бревар. - За нас ще е от полза, ако останалият свят си мисли, че той е още жив.

- Вече се разпоредих за това - кимна Лорен.

Себастиан отпи от сока от прясна папая и погледна към басейна, който проблясваше до големия лабиринт от жив плет. Дядо му беше построил къшата и стената, която я пазеше, а баща му беше посадил цветята и беше създал лабиринта. Себастиан често си спомняше думите му, че лабиринтът е напомняне, че хората, които не знаят пътя, със сигурност ще се загубят.

Ссбастиан обаче знаеше пътя, по който трябва да върви.

Колкото и много да беше направил прадядо му, Се­бастиан възнамеряваше да направи още повече - смята­ше да извърши обира на живота си и да изчезне. Не беше голям привърженик на идеята да напусне семейния дом, но това беше единственият начин да си осигури бъдеше.

За да запази съкровището, което смяташе да вземе, светът трябваше да си мисли, че нищо не е откраднато. Ако все пак някога откриеха кражбата, Себастиан беше подготвил друг трик - щеше да убеди света, че са го уби­ли и че заплахата с отминала. И за да е перфектно всичко, ако въпреки всичко светът се нуждаеше от изкупителна жертва, Бревар щеше да обвини друг.

Тази роля беше определил за нестабилната си мал­ка сестра и бившия ѝ любовник Акоста. Те щяха да я изиграят перфектно. За момент Себастиан помисли за съдбата на Калиста, чудейки се дали не трябва да се чувства виновен, но после отхвърли идеята като абсурдна. Точно като семейното имение и Калиста скоро щеше да е безполезна.

Себастиан отпрати Лорен и отвори лаптопа си. Калиста го беше настроила така, че само с натискането на няколко клавиша да може да следи работата на екипа на НАМПД, който разследваше корабокрушението на „Етернет". Според последния доклад екипът още не беше напуснал района на корабокрушението, но вече имаха помощ и от Южноафриканското правителство - влекач, който щеше да участва в спасяването на някакъв изоста­вен кораб, на който се бяха натъкнали американците.

От любопитство Себастиан натисна няколко бутона и изтегли oт базата данни на НАМПД няколко снимки на кораба. За негова изненада корабът беше покрит с рас­тения и светлокафява почва. Скоро видя и името му. То обаче не беше изненада за него. Името на открития кораб беше „Уарата“.

Бревар остави парченцето портокал, от което беше отхапал, и избърса устата си, докато преглеждаше файла на НАМПД за повече информация. Размерите на кораба съвпадаха. На някои от снимките се виждаха стара еки­пировка и принадлежности. Имаше снимки на подноси със знака на компанията „Блу енкър“, както и на корабната камбана с името на кораба и датата на отплаване. Нямаше никакво място за съмнение.

- По дяволите! - възкликна Себастиан и хвърли кър­пата.

Той усети как гърлото му се свива, все едно невиди­ми ръце се протягат от гроба и го сграбчват, за да плати за злодейството, извършено от семейството му преди сто години.

Докато преглеждаше информацията във файла си спомни историята, която баща му разказваше. Четири поколения подред бащите я бяха предавали на първород­ните си синове. Това беше история-урок - урок за болка и опасности, за бягство от смъртта и за причиняване на смърт, за да оцелее името Бревар.

Себастиян естествено знаеше за бягството от Южна Африка преди сто години. Много пъти бе слушал как жестокостта е спасила семейството му, как екипажът на отвлечения кораб дръзко се опитал да си го върне и как били спрени, защото прадядо му бил готов да убива взе­тите заложници.

След бунта на борда пътниците и по-голямата част от екипажа били натоварени в спасителни лодки и оставени в океана. Задържали само две лодки и двайсетима души екипаж, за да се грижат за кораба - далеч по-удобна за управление бройка.

По прищявка на съдбата, на следващия ден се надиг­нала ужасна буря, толкова силна, че самият „Уарата“ замалко да потъне - както вестниците решили, че се е слу­чило. Изглеждало невъзможно някоя от лодките да е оце­ляла и както се оказало, нито една не стигнала до брега.

“Уарата“ бил изтласкан на север, където благодарение на бурните вълни стигнал по-далеч в устието на една тясна река, отколкото някой можел да очаква. Там спрял на сушата при един от завоите на реката, невидим от бре­га, насред незаселена част от страната. Там били убити и последните членове на екипажа.