Клайв Къслър - Призрачният кораб

През годините корабът затъвал в наносите все по-дъл­боко и по-дълбоко и скоро бил напълно затрупан и скрит.

Бащата на Себастиан му бе показал хълма, под който се намираше корабът, а години по-късно бе зърнал и са­мия кораб, след като една жена, негова пленничка, без да иска бе открила съда и с двете си деца бе опитала да избяга с една от прогнилите спасителни лодки.

За изненада на всички лодката не беше потънала, но жената и децата бяха умрели, изложени на жестокостите на морето.

По онова време на Себастиан това му се струваше по­етична справедливост. В някакъв смисъл, това бяха пос­ледните жертви на обречения кораб. Но суеверната част от съзнанието му се питаше дали „Уарата“ не е започнал да си отмъщава за многото смърт, причинена от семей­ство Бревар.

- Как е възможно това? - прошепна Себастиан на себе си.

Можеше да си го обясни само по един начин - про­ливните дъждове през последния месец бяха изровили кораба и го бяха повлекли в реката, а оттам течението го е понесло към морето и на юг, право на пътя на екипа от НАМПД. Как обаче не е потънал? Как не се е разпаднал и не го е погълнало морското забвение, както всички смя­таха, че се е случило?

По каквато и да било причина, явно вселената си иг­раеше с него и му бе дала ужасна карта, точно преди Се­бастиан да изиграе коза в ръката си. Не знаеше какви до­казателства за деянията на прадядо му биха могли да се намерят на „Уарата“, но уликите там като нищо можеха да разкрият измамата на семейството и дори да доведат света пред прага му, преди да е готов да го посрещне.

Себастиян повика Лорен и зачака. Трябваше да говори внимателно. Никой друг освен него не знаеше тайната на изгубения кораб. Дори роднините му не бяха посветени.

- Какво ти трябва, братко? - попита Лорен, като се показа на верандата.

- Събери пилотите си и приготви хеликоптерите - каза той. - Време е отново да притесним приятелите си от НАМПД, че нещо започват да се отпускат твърде много.

- Искаш да ги нападнем по въздух ли? - учуди се Лорен. - Мислех, че двамата с Калиста сте саботирали компютрите им.

- Точно така. Но вместо да ближат рани в някое пристанище, са останали на поста си и дори са намерили един изоставен кораб. По-изобретателни и настойчиви са, отколкото мога да им позволя да бъдат. Трябва да ги пораздрусаме малко. Струва ми се, че спасяваното на изоста- вения кораб ги прави уязвими.

- Имаме няколко торпеда в оръжейната - каза Лорен. - Акоста мислеше да ги продаде на сомалийците, преди да ни предаде.

- Отлично! Въоръжете хеликоптерите с торпедата и потопете изоставения кораб. А междувременно изтормо­зете и корабите в малката флотилия на НАМПД.

- Искаш да нападнем развалината? - удиви се Лорен.

Себастиан се втренчи в брат си. Разбираше защо запо­ведта му звучи странно.

- Не ме подпитвай - изръмжа той, - просто изпълня­вай! И ми вярвай, имам причини да искам това.

Лорен вдигна ръце.

- Съжалявам, просто исках да съм сигурен, че съм разбрал правилно.

- Кога можете да потеглите? - попита Себастиан.

- След няколко часа.

- Отлично!

Щом Лорен си тръгна, Бревар опита да продължи ск закуската, но вече нямаше апетит. Не биваше да го разкрият, преди да е направил хода си.

Кърт и Джо се возеха в каросерията на огромния ка­мион, който се носеше по магистрала № 3. Чрез чудесата на модерните технологии Кърт все още можеше да следи маршрута им.

- Още ли караме към Демилитаризираната зона? - по­пита Джо.

- Право натам като гълъб вестоносец.

На седемдесет километра от Сеул и на не повече от два от началото на зоната, камионът намали скоростта. Започнаха да завиват. Явно се бяха отклонили от магис­тралата. В същото време сигналът на телефона на Кърт се изгуби. Където и да бяха, вече не се намираха в обхвата на клетъчните кули.

Кърт прибра телефона и хвърли поглед към Джо.

- Можеш да забравиш за кавалерията, изгубихме сигнала.

- Страхотно! - измърмори Джо.

Кърт пропълзя към отсрещната стена на каросерията където през дупчица в метала се виждаше светлина. Той се намести и погледна.

- Някакви знаци в смисъл на „Добре дошли в Северна Корея“? - попита Джо.

- Още не - каза Кърт. - Само ярки светлини и някаква гадна миризма.

Джо също я подушваше.

- Като...

- Боклуци! - отвърна Кърт. - Влизаме в огромно бунище. Виждам прожектори, боклукчийски камиони и булдозери, които мачкат отпадъците. Сякаш половината боклуци на Сеул идват тук.

- Една от компаниите на Тан Ранг - рече Джо, като си спомни информацията за магната.