Клайв Къслър - Призрачният кораб

- Трябва ми още малко време - каза Акоста.

- Трябва да ни върнеш и другите. И тримата.

- Не разбираш - погледна я Акоста. - Нямаш предста­ва колко много са готови да платят тези чужденци. Десет милиона само за месец работа. А двайсет за шест седми­ци. Представяш ли си изобщо за какви суми става дума? Тя не може да струва повече на брат ти. Удръж го. Кажи му, че ще му заделя от плячката.

- Той има други планове - каза Калиста.

- Какви?

- Откъде да знам? Казва ми само това, което реши да ми каже. Но те уверявам, тези хора са важни за него. Изпрати ме, за да ти отнема жената. Мога да го спра, само ако ми я доведеш, както бяхме планирари, и обвиниш иранците за забавянето.

Акоста се колебаеше. Калиста се взря в него и видя в очите му нещо, което я изплаши. Той вече беше прекосил Рубикон.

- Какво си направил, Рене?

Акоста мълчеше, но мускулите на дебелия му врат се изопнаха.

- Рене?

- Не е тук - отвърна глухо накрая. - Миналата седмица я отведох при Тан Ранг. Той иска и останалите.

Тан Ранг беше корейски индустриалец. Умът на Калиста запрепуска - за какво му трябваха американката и останалите хакери на този кореец?

- Ако с вярно, най-добре е да си я върнеш незабавно.

- Не мога - въздъхна Акоста. - С Тан Ранг шега не бива. По-добре брат ти да ми се ядоса, отколкото онзи.

Калиста се зачуди дали я лъже, но на глас каза:

- Ссбастиан няма да чака. Жената трябва да е в ръцете на брат ми, преди американците да приключат теста на „Фаланга“, иначе три години работа ще заминат на вятъ­ра. Това е, което знам. И Себастиан няма да се спре пред нищо, докато не те убие.

Докато говореше, Калиста втренчи очите си в бившия си любовник. Акоста очевидно се смути. Колкото по-смутен ставаше той, толкова повече Калиста се радваше. Обичаше да го измъчва.

- Стореното-сторено - каза той. - Въпросът е, на кого си предана?

- На кого съм „предана“?

- Да. Ако се стигне до война, на чия страна ще заста­неш.

Калиста наклони глава, сякаш въпросът бе глупав, а на лицето и се разля лукава усмивка.

- О, скъпи ми Рене, ще съм на своя страна, разбира се. Мислех, че вече си го разбрал – и с елегантен жест остави чашата си и се отдалечи.

Акоста я проследи с поглед до спираловидното стълбище. Макар да се опита да запази спокойствие, емоциитему отново взеха връх. Усети как в него се надига онази лесно запалима смес от гняв и страст, както винаги, когато бе с Калиста.

Но фактите бяха прости. Не можеше да си върне американката от Тан Ранг, дори да иска. Не можеше и да се откаже от парите по транзакциите за тримата други експерти. За да живее, както живееше, имаше нужда от още пари. И то сега.

Щракна с пръсти и до него застанаха двама души.

- Наглеждайте я - нареди им той. - Не искам да прави бели или да смущава гостите.

Мъжете кимнаха и се отправиха към спираловидното стълбище.

Калиста, разбира се, очакваше да я следят. Бавно стиг­на до стълбището и заслиза към каютите. Стигна до кър­мата, където ѝ бяха определили малка, но добре обзаве­дена единична каюта.

Отвори вратата и я задържа достатъчно дълго, за да се увери, че хората на Рене са я забелязали. Те забавиха ход, но не спряха да вървят. Тя им намигна, шмугна се вътре и затвори вратата.

Вероятно щяха да стоят на пост отвън, докато не започ­не търгът. Но Рене я искаше там. Беше тайнствена и ня­маше равна в отвличането на вниманието. Щяха да над­ават повече заради нея. А това шеше да улесни нещата. Тя включи радиото и пусна душа. Реши, че това стига. Вече беше проверила каютата за подслушвателни ус­тройства.

Свали роклята и перуката и бързо се преоблече в тъмни, широки панталони и риза от сива коприна. Беше достатъчно изискано, но и достатъчно удобно за придвиж­ване.

Свали една фалшива преграда от куфара си, извади сателитен телефон и го прибра в джоба си. След това измъкна компактна „Берса 380“ - малък автоматичен пистолет с никелова обшивка и черна полимерна дръжка. Имаше седем куршума в пълнителя и един в цевта - на­деждно, точно оръжие, с мек спусък. Калиста се бе спра­вила с неколцина души с негова помощ. Като последна мярка тя скри над глезена си един десетсантиметров нож.

Готова за действие, тя се приближи към големия про­зорец на каютата. Той се отвори лесно. Тя хвърли поглед към тясната пътечка покрай борда на яхтата. Излезе, зат­вори плавно прозореца и се насочи към носа.

Залепен за корпуса на „Масив“ като упорито ракообразно, Кърт обмисли следващите си стъпки. Тежката яхта плаваше с поне двайсет възела в час. От надстройките идваше слабо сияние и озаряваше водите край яхтата, но самият Кърт оставаше обгърнат в мрак.