Клайв Къслър - Призрачният кораб

- Нямало нужда! - възмути се Форестър. - Арестувай­те кучия...

- Бил си на двайсет и пет километра - повиши глас Остин. - Двайсет и пет километра!

- Мълчи! - сряза го Форестър.

В края на коридора се показа мъж и когато видя какво става, извади смартфон и насочи камерата към тях. Форестър го забеляза и кресна:

- Изключи камерата!

В този момент чифт белезници щракнаха на ръцете на Остин. Той не оказа съпротива. Явно знаеше, че така само ще си навреди, но продължаваше да не изпуска Уестгейт от поглед.

- Пуснете го! - извика Уестгейт и притисна с ръце слепоочията си. - За Бога, няма нужда от всичко това.

Ченгетата вдигнаха Кърт на крака.

- Трябва да го арестуваме - обясни един от офицерите. В подобна ситуация не може просто да го пуснем

- Нито пък него - и Форестър посочи и тъмнокосия мъж.

- Аз пък какво съм направил? - попита озадачен Дзавала.

- Дойде с него! - отсече едно от ченгетата. – Обърни се!

- Криеш нещо! - не спираше Остин, докато го отвеж­даха, и постоянно се обръщаше, за да погледне Уестгейт.

На Форестър започна да му писва. Не можеше да нака­ра полицаите да запушат устата на тази откачалка, но мо­жеше да помогне на своя човек. Хвана Уестгейт за лакътя и го повлече към кабинета.

- Вземи телефона на онзи там! - викна през рамо Фо- рестър към един от помощниците. - И не ме интересува как ще го направиш!

Уестгейт бе толкова стъписан от случилото се, че като в транс последва Форестър. Зад гърба му продължаваха да кънтят виковете на Остин:

- Какво е станало на онази яхта, Уестгейт? Какво е станало, по дяволите?

Вратата се затръшна и виковете заглъхнаха. Форестър дръпна Уестгейт към кушетката.

- Добре ли си? – попита го той.

Уестгейт премигна изненадано.

- Разбира се, че съм добре. Да си видял някой да ме удря?

- Може да не си го усетил като удар – изръмжа Форестър, - но ако онзи запис стигне до медиите, вярвай ми – аз, ти и цялата компания ще имаме сериозни проблеми.

Уестгейт имаше чувството, че главата му ще се пръсне. Главоболието му бе станало непоносимо.

- За какво говориш?

Вместо да отговори, Форестър се приближи до импровизирания бар и наля питие на Уестгейт.

- Пий - тикна го той в ръцете му.

Уестгейт послушно отпи. Беше замаян и объркан.

- Това може да се превърне в катастрофа - измърмори Форестър и се отпусна на кушетката до него с чаша в ръка.

В този момент вратата се отвори и влезе един от по­мощниците с телефона в ръка.

- Колко? - погледна го Форестър.

- Двайсет бона - отвърна помощникът.

- Добре, погрижи се - кимна Форестър и продължи: - Ако иска, намери му и работа. Гледай да е високоплатена, защото не искам да си променя решението.

Помощникът излезе и Уестгейт вдигна глава. Мислите му бавно започваха да се избистрят, а и болката в главата намаляваше.

- Знаеш ли кой беше този?

- Разбира се - сви ядно устни Форестър. - И ще го за­творя за нападение, за закани, за всичко, за което се сетя!

- Да не си полудял? - кресна Уестгейт. - Този мъж скочи от хеликоптер насред ураган в океана, за да се опита мен и семейството ми. И ти искаш да му лепнеш някакво обвинение? Даваш ли си сметка как ще изглежда всичко това отстрани?

Форестър изпуфтя. Уестгейт виждаше, че премисля думите му и стига до единствения логичен извод. Нямаше много варианти.

- Искам да се срещна с него - заяви Уестгейт.

- Изключено!

- Защо?

- Защото... – поколеба се Форестър.

- Зашото какво?

Форесгър известно време търсеше подходящите думи.

- Защото е ненормален. Казват, че не можел да преодолее случилото се. Ударил си главата по време на спасителната операция и сега е в отпуск по болест. Измислил си е някаква конспиративна теория, че яхтата не била потънала и че жена ми не е била на борда, че е оцеляла някак... Твърди, че са я прибрали иранците.

Уестгейт зяпна. Мислите му отново сс заплетоха.

- И какво, работи за Иран, така ли? Шегуваш се!

- Казах тн, че се е побъркал - каза с облекчение Форестър. - Нали разбираш защо не може да се срещнете?

- А защо ще си мисли подобни неща?

- Забрави го, Брайьн. Всичко вече е минало и теориите на този луд са без значение - Форестър погледна встрани.

- Не е така - каза тихо, но твърдо Уестгейт. - А може ли той да е прав?

Форестър прикова поглед в Уестгейт.

- Не си го причинявай! Знаеш много добре и аз също знам, че тя се удави.

Уестгейт се втренчи в стената, мислите му запрепускаха стремглаво. Разбира се, че знаеше, че тя е мъртва. Но защо Остин не искаше да повярва в това? Той може би бе последният мовек, който я е видял.