Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

Нямам представа от колко време лежа тук, но вилата е тъмна и студена. Вдигам дънките си, търкулвам се на една страна и свивам колене към тялото си. Усещам тъпа болка между краката си и влага, която подозирам, че е кръв. Не знам дали съм припаднала, но не си спомням Иън да си е тръгвал.

Викам Бо. Следва агонизиращо тежка една секунда тишина, преди кучето да се затътри плашливо от кухнята, опашката му е свряна между краката и ушите му са увиснали върху главата му.

– Много съжалявам, Бо. – Придумвам го да се приближи, но когато посягам с ръка към него, той излайва. Само веднъж – предупредителен лай – и обръща глава към вратата. Опитвам се да стана на крака и потръпвам, когато ме пронизва остра болка. Някой чука на вратата.

Изправям се, полуприклекнала, в средата на помещението, с ръка върху нашийника на Бо. Той ръмжи, но не лае отново.

– Джена? Там ли си?

Патрик.

Изпитвам прилив на облекчение. Вратата не е заключена и когато я отварям, се налага да потисна един стон при вида му. Оставям лампата в дневната изключена и се надявам, че мракът ще е достатъчен, за да скрие лицето ми, което съм сигурна, че вече носи белези.

– Добре ли си? – пита ме Патрик. – Нещо случило ли се е?

– Аз... сигурно съм заспала на дивана.

– Бетан ми каза, че си се върнала. – Мъжът се двоуми и поглежда за кратко към пода, след което отново връща погледа си на мен. – Дойдох, за да се извиня. Не трябваше да ти говоря по този начин, Джена, но всичко беше такъв шок за мен.

– Няма проблем – отвръщам аз. Поглеждам покрай него към мрачните скали, питам се дали Иън не е някъде там и не ни наблюдава. Не мога да му позволя да ме види с Патрик – не мога да позволя Патрик да бъде наранен заедно с Ив, както и всеки друг, който означава нещо за мен. – Това ли е всичко?

– Може ли да вляза? – Той тръгва напред, но аз поклащам глава.

– Джена, какво има?

– Не искам да те виждам, Патрик. – Чувам се как изричам думите и не си позволявам да ги отрека.

– Не те виня – казва той. Лицето му е изморено и изглежда така, все едно не е спал от дни. – Държах се ужасно, Джена, и не знам как да ти се реванширам. Когато чух какво си... какво се е случило, бях толкова шокиран, че не можех да мисля трезво. Не можех да стоя покрай теб.

Започвам да плача. Не мога да се спра. Патрик хваща ръката ми и ми се иска никога да не я пуска.

– Искам да разбера, Джена. Няма да се преструвам, че не съм шокиран – че не намирам всичко това за изключително трудно – но искам да знам какво се е случило. Искам да съм до теб.

Не казвам нищо, макар да съм наясно, че има само едно нещо, което трябва да кажа. Има само един начин да предпазя Патрик.

– Липсваш ми, Джена – казва тихичко той.

– Не искам да те виждам повече. – Издърпвам ръката си от неговата и се насилвам да вложа увереност в думите си. – Не искам да имам нищо общо с теб.

Патрик прави крачка назад, все едно съм го ударила, и лицето му пребледнява.

– Защо правиш това?

– Защото това искам аз. – Лъжата е истинско мъчение.

– Защото си тръгнах ли?

– Няма нищо общо с теб. Нищо от това няма нищо общо с теб. Просто ме остави на мира.

Патрик ме поглежда и аз си налагам да срещна погледа му, като се моля да не усети вътрешната борба, отразена в очите ми. Най-накрая приема поражението си и си тръгва.

Затътря се по пътеката и в един момент хуква да бяга.

Затварям вратата и падам на пода, прегръщам Бо и започвам да плача звучно в козината му. Не успях да спася Джейкъб, но мога да спася Патрик.

Веднага, щом се чувствам по-добре, се обаждам на Йестин и го моля да поправи счупената ключалка.

– Вече въобще не мога да завъртя ключа – казвам му аз. – Напълно е счупена и няма никакъв начин да я заключа отвън.

– Не се тревожи за това – отвръща Йестин. – Никой няма да ти открадне нищо.

– Искам я поправена! – Силата на молбата ми изненадва и двама ни и за секунда настъпва тишина.

– Ще дойда след малко.

Пристига след час и бързо се заема за работа, но отказва чая, който му предлагам. Свирка си тихичко, докато маха ключалката и омаслява механизма, преди да я постави отново и да ми покаже колко лесно се върти сега ключът.

– Благодаря ти – казвам му аз, едва не хленча от облекчение. Йестин ме поглежда любопитно и аз увивам още повече жилетката около себе си. Целите ми ръце са в синини, които кървят и цапат дрехите ми като мастило попивателна хартия. Изпитвам болка, все едно съм избягала маратон, лявата ми буза е подута и усещам един зъб да се клати. Оставям косата да пада върху лицето ми, за да скрие най-лошото от него.