Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

Той надвисва над мен – краката му ме заклещват – и очите му бавно обхождат тялото ми. Ръбовете на панталоните му са остри като ножове, токата на колана му е толкова излъскана, че мога да видя ужасеното си изражение в нея. Забелязва нещо на якето си, издърпва едно висящо конче и го оставя да полети надолу към пода. Бо продължава да скимти и Иън го сритва силно в главата. Кучето изхвърча на метър настрани.

– Не го наранявай, моля те!

Бо изскимтява отново, но се изправя. Бяга в кухнята, където се скрива.

– Ходила си в полицията, Дженифър – казва Иън.

– Съжалявам. – Думата излиза под формата на шепот и не съм сигурна дали ме е чул, но ако я повторя и той си помисли, че се моля, това ще го разгневи. Странно е колко бързо всичко се връща при мен: нуждата да ходя по тънко въже и да не бъда жалката жена, която го разгневява. През годините съм грешила много повече, отколкото съм правила нещата по правилния начин.

Преглъщам.

– Аз... аз съжалявам.

Ръцете му са в джобовете му. Изглежда спокоен, безгрижен. Но аз го познавам. Знам колко бързо може да...

– Съжаляваш ли, мамка ти?

За стотна от секундата прикляква и приковава с колене ръцете ми.

– Смяташ, че като кажеш, че съжаляваш, ще оправиш всичко? – Той се навежда още повече и забива по-силно капачките на коленете си в бицепсите ми. Прехапвам езика си, но прекалено късно, за да спра вика от болка, който го кара да сбръчка устни от отвращение заради липсата ми на контрол. Усещам надигащата се жлъчка в гърлото си и я преглъщам.

– Каза им за мен, нали? – Ъгълчетата на устата му са изцапани в бяла пяна и докато говори, от нея излиза слюнка, която капе по лицето ми. За момент си спомням протестиращата пред съда, макар че случилото се ми се струва много по-отдавна от няколко часа.

– Не, не съм.

Отново играем същата игра, тази, в която той ми подхвърля въпрос, а аз се опитвам да го отбия. Едно време я играех добре. В началото си мислех, че виждам уважение в очите му: веднага се отказваше от тормоза и си пускаше телевизора или излизаше навън. Но или започнах да губя тренинг, или той промени правилата, защото преценката ми почна да ме заблуждава всеки следващ път. Засега като че ли е доволен от отговора ми и сменя темата.

– Виждаш се с някого, нали?

– Не, не се виждам – отговарям бързо. Радвам се, че казвам истината, макар че той няма да ми повярва.

– Лъжкиня. – Удря ме по бузата с опакото на ръката си. Чува се плющящ звук, като от камшик, и когато проговаря отново, звукът кънти в ушите ми. – Някой ти е помогнал да създадеш уебсайт, някой ти е помогнал да си намериш това място. Кой е?

– Никой – отвръщам аз и усещам кръв в устата си. – Справих се сама.

– Не можеш нищо да направиш сама, Дженифър. – Навежда се напред, докато лицето му почти не докосва моето. Насилвам се да не мърдам, защото знам колко много мрази да треперя.

– Та ти дори не можа да избягаш като хората, нали така? Имаш ли някаква представа колко лесно беше да те намеря, след като разбрах къде правиш снимките си? Изглежда, хората от Пенфейш изгарят от желание да помогнат на един странник да намери стара позната.

До този момент не ми е минал през ума въпросът как Иън ме е намерил. Винаги съм знаела, че ще го стори.

– Чудесна картичка си изпратила на сестра си, между другото.

Подхвърленият коментар е като пореден удар в лицето, кара ме да се свия отново.

– Какво си сторил на Ив? – Ако нещо се случи със сестра ми и децата ѝ заради моята непредпазливост, никога няма да си го простя. Бях толкова отчаяна в опита си да ѝ покажа, че още ме е грижа за нея, че въобще не помислих, че мога да я поставя в опасност.

Той се засмива.

– Защо да ѝ правя нещо? Тя не ме интересува, само ти. Ти си жалка, безполезна уличница, Дженифър. Ти си нищо без мен. Нищо. Какво си ти?

Не отговарям.

– Кажи го. Какво си ти?

Кръвта се стича в гърлото ми и аз се опитвам да говоря, без да се задавя.

– Аз съм нищо.

Иън се засмива и се измества, болката в ръцете ми понамалява. Прокарва пръст по лицето ми, по бузата ми и по устните ми.

Знам какво следва, но това не го прави по-леко. Бавно откопчава копчетата ми и съблича ризата. Надига потника ми, за да разкрие гърдите ми. Очите му ме обхождат безстрастно, в тях няма нищо повече от частичка желание, след което посяга към панталона си. Стискам очи и се затварям в себе си, неспособна да се движа, неспособна да говоря. За момент се питам какво ли ще стане, ако изпищя или ако кажа не. Ако се боря с него или просто го отблъсна. Но не го правя и никога не съм го правила, и мога да виня единствено себе си за това.