Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

– Дайте ни ключа, моля – казах аз. Застанах пред теб и се облегнах на рецепцията. Последва кратка пауза, преди рецепционистът да ми подаде портфейл с две магнитни карти с размерите на кредитна.

– Виопа sera, signore.

Вече не се усмихваше.

Отказах помощ за куфарите ни и те оставих да влачиш своя до асансьора, където натиснах бутона за третия етаж. Наблюдавах те в огледалото.

– Беше приятен, нали? – попита ме ти и аз усетих надигащата се в гърлото ми жлъчка. Толкова добре си прекарахме на летището, толкова приятно беше по време на полета и сега ти опропасти всичко. Говореше, но аз не те слушах: мислех си как му се усмихваше, как се изчерви и му позволи да флиртува с теб, как ти хареса.

Стаята ни се намираше в края на покрит с мокет коридор. Пъхнах магнитната карта в четеца и зачаках кликването, което подсказваше, че вратата е отключена. Отворих я и плъзнах куфара си през нея, без да ми пука дали ще те удари на влизане. В стаята беше горещо – прекалено горещо – но прозорците не се отвориха и аз охлабих яката си, за да се охладя. Кръвта туптеше в ушите ми, но ти продължаваше да говориш, продължаваше да бръщолевиш, все едно нищо не се беше случило, все едно не ме беше унижила.

Юмрукът ми се сви инстинктивно, кожата ми се опъна над напрегнатите ми кокалчета. Напрежението растеше като балон в гърдите ми и изпълваше всяко свободно местенце, буташе дробовете ми настрани. Погледнах те, все още се смееше, все още бърбореше и аз вдигнах юмрука си и го стоварих в лицето ти.

В същия миг балонът се спука. В мен се разля спокойствие, като изпускането на адреналин след секс или след тренировка във фитнес салона. Главоболието ми намаля и мускулчето в ъгъла на окото ми престана да трепти. Ти издаде гъргорещ, сподавен звук, но аз не те погледнах. Напуснах стаята и слязох с асансьора отново до рецепцията. Излязох направо навън на улицата. Намерих един бар и изпих две бири. Не обърнах никакво внимание на бармана, който се опита да ме въвлече в разговор.

Час по-късно се прибрах в хотела.

– Може ли малко лед, моля?

– Si, signore. – Рецепционистът изчезна и след малко се върна с кофичка с лед. – Желаете ли винени чаши, signore ?

– Не, благодаря ви.

Вече се бях успокоил, дишането ми беше умерено и бавно. Качих се по стълбите, не бързах да се прибирам.

Когато отворих вратата, те видях, свита на леглото. Изправи се и се сви в края му, по-близо до таблата. На шкафчето отстрани имаше купчина с кървави салфетки, но въпреки опитите ти да се почистиш, все още имаше засъхнала кръв над горната ти устна. Носът и едното ти око вече бяха посинели. Когато ме видя, започна да плачеш и сълзите ти придобиха кървав нюанс, когато стигнаха до брадичката ти, покапаха на ризата ти и я оцветиха в розово.

Поставих кофичката на масата и взех една кърпа, в която сложих лед и после я завързах. Седнах до теб. Цялата трепереше, но нежно наложих студения компрес върху кожата ти.

– Намерих един чудесен бар – казах ти аз. – Мисля, че ще ти хареса. Разходих се наоколо и видях няколко местенца, които можем да посетим за обяд утре, ако ти се ходи.

Махнах ледения компрес и ти ме погледна, очите ти бяха големи и уплашени. Все още се тресеше.

– Студено ли ти е? Ето, завий се с това. – Издърпах одеялото, което беше сгънато в долната част на леглото, и го увих около раменете ти. – Изморена си, денят беше дълъг. – Целунах те по челото, но ти продължаваше да плачеш и ми се прииска силно да не беше опропастявала първата ни брачна вечер. Смятах, че си различна и че никога вече няма да изпитам нуждата да се освободя: това блажено чувство на смирение, което идва след боя. Съжалявах да разбера, че в крайна сметка, ти беше същата като всички останали.

Опитвам се да дишам. Бо започва да скимти, ближе лицето ми и ме бута с носа си. Опитвам се да мисля, опитвам се да се движа, но силата на удара ми е изкарала въздуха и не мога да се изправя. Дори да успея да накарам тялото си да проработи, нещо се случва вътре в мен, светът ми става все по-малък и по-малък. Изведнъж отново се озовавам в Бристъл и не зная в какво настроение ще се прибере Иън. Приготвям му вечеря и се готвя да ми я хвърли в лицето. Свита съм на две в ателието си и се опитвам да се предпазя от ритниците, които се стоварват отгоре ми.

Иън слиза внимателно по стълбите и клати глава, все едно укорява непослушно дете. Винаги съм го разочаровала, никога не намирам правилните неща, които да кажа или да направя, независимо колко много се старая. Говори ми нежно и ако човек не чува думите, би си помислил, че той е загрижен за мен. Но звукът от гласа му ми е достатъчен, за да започна да се треса неудържимо, все едно лежа върху лед.