Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

– Оттук ще стигнете до автобусната спирка. Добре ли сте? Желаете ли да се обадя на някого?

– Добре съм. Благодаря ви – не знам какво щях да правя, ако не се бяхте появили. – Затварям очи за секунда.

– Гадни лешояди – казва инспектор Стивънс. – Пресата винаги твърди, че си върши работата, но няма да се спрат пред нищо, докато не получат историята си. Що се отнася до протестиращите, има няколко безделници, които независимо за какво става въпрос, ще ги видите да размахват плакати и да протестират. Не го приемайте лично.

– Ще се опитам да не го правя. – Усмихвам се неловко и се обръщам да си вървя, но полицаят ме спира.

– Госпожице Грей?

– Да?

– Някога живели ли сте на Грантъм Стрийт 127?

Усещам как кръвта се оттегля от лицето ми и се насилвам да се усмихна.

– Не, инспекторе – отвръщам внимателно. – Не, никога не съм живяла там.

Мъжът кима замислен и вдига ръка, за да ми каже довиждане. Поглеждам назад, докато вървя към портала, и виждам, че той все още е там и ме наблюдава.

За голямо мое облекчение влакът до Суонзи е почти празен. Отпускам се в мястото си и затварям очи. Все още се треса от срещата ми с протестиращите. Поглеждам през прозореца и въздишам от облекчение, че съм се насочила обратно към Уелс.

Четири седмици. Остават ми четири седмици, преди да отида в затвора. Мисълта е невъобразима, но и напълно реална. Обаждам се на Бетан и ѝ съобщавам, че в крайна сметка ще се прибера у дома тази вечер.

– Пуснаха те под гаранция ли?

– До седемнадесети март.

– Това е добре. Нали? – Приятелката ми е объркана от липсата ми на ентусиазъм.

– Днес ходила ли си на плажа? – питам я аз.

– Разходих кучетата до скалите на обяд. Защо?

– Имаше ли нещо на пясъка?

– Нищо, което да го няма обикновено – отвръща Бетан и се смее. – Какво очакваше?

Въздъхвам от облекчение. Започвам да се съмнявам дали въобще съм видяла онези букви.

– Нищо – отвръщам аз. – Ще се видим след малко.

Когато стигам при Бетан, тя ме кани да остана и да хапна, но не ставам за компания в този момент и ѝ се извинявам, че не мога. Тя настоява да ми изпрати нещо за вкъщи, затова я изчаквам, докато ми сипва супа в пластмасова кутийка. Почти час по-късно я целувам за довиждане и двамата е Бо тръгваме по пътеката към вилата ми.

Вратата толкова се е надула от лошото време, че не мога нито да завъртя ключа в ключалката, нито да я отворя. Натискам дървото с рамо и то поддава малко, достатъчно, за да освободи ключалката и да успея да завъртя ключа, който сега се върти безполезно в механизма. Бо започва да лае бясно и аз му казвам да млъкне. Подозирам, че съм счупила вратата, но не ми пука. Ако Йестин беше дошъл да я оправи още първия път, когато му казах, сега нямаше да имам такива проблеми. Постоянните ми насилвания с ключа му бяха създали много повече работа.

Изливам супата на Бетан в малка тенджерка и я слагам на печката, като оставям хляба настрана. Вилата е студена и си търся някаква жилетка, която да облека, но няма нищо долу. Бо е развълнуван, бяга от едната страна на дневната до другата, все едно е бил далеч оттук доста повече от двадесет и четири часа.

Има нещо различно в стълбите днес и не мога да разбера какво е то. Все още не е напълно тъмно, но от малкото прозорче над тях не влиза никаква светлина. Нещо ги закрива.

Стигам до върха на стълбището, когато разбирам какво.

– Не изпълни обещанието си, Дженифър.

Иън свива коляното си и ме изритва силно с крак в гърдите. Изпускам дървения парапет и падам назад, свличам се по стъпалата, докато не се удрям в каменния под.

Свали пръстена след три дни и аз се почувствах така, все едно ме удари. Каза, че се тревожиш да не го нараниш и че ти се налага да го сваляш толкова често по време на работа, че се притесняваш да не го изгубиш. Започна да го носиш на тънка златна верижка около врата си и аз те заведох да си избереш венчална халка, нещо обикновено и гладко, което може да е на ръката ти през цялото време.

– Вече можеш да го носиш – казах ти аз, когато напуснахме бижутерийния магазин.

– Но сватбата ще е чак след шест месеца.

Ти ме държеше за ръката и аз стиснах твоята силно, докато прекосявахме.

– Вместо годежния пръстен, имам предвид. За да имаш нещо на пръста си.

Не ме разбра.

– Нямам нищо против, Иън, наистина. Мога да почакам, докато се оженим.

– Как хората ще знаят, че си сгодена? – Не можех да оставя нещата така. Спрях те и сложих ръце на раменете ти. Ти се огледа наоколо, видя всичките забързани купувачи и се опита да се освободиш, но аз те държах силно. – Как ще знаят, че си с мен – продължих аз, – ако не носиш пръстена ми?