Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

– Вашият адвокат страстно защити правото ви на гаранция, госпожице Грей – започва магистратът, – увери ме, че по-скоро ще отлетите за Луната, отколкото да се опитате да избягате отново. – Разнася се хихикане от обществените места, където на втория ред се намират две старици с термос. Модерните tricoteuses [22] Tricoteuses – от фр. – плетачки – Бел. прев. . Ъгълчетата на устата на магистрата потръпват доволно. – Каза ми, че първоначалното ви бягство от сцената на това наистина ужасно престъпление е било причинено от моментно умопомрачение, което не е характерно за вас и никога няма да се повтори. Надявам се, госпожице Грей, за доброто на всички ни, да е прав. – Мъжът млъква за миг и аз стаявам дъх.

– Гаранцията е одобрена.

Изпускам дъха си, което може да се приеме за облекчение.

Носи се шум от мястото за пресата и аз виждам младия мъж с тетрадката да излиза от реда си, тетрадката е натикана в джоба на якето му. Сочи с глава към пейката, преди да излезе, и оставя вратата да се люлее зад него.

– Съдът да стане.

Докато магистратът напуска съдебната зала, разговорите стават все по-силни и аз виждам адвоката ми да отива до масата на обвинението. Смеят се за нещо, след което идва при мен, за да поговорим.

– Добър резултат – изрича той и се усмихва. – Случаят ви е насрочен за разглеждане от Кралския съд на седемнадесети март – ще ви бъде осигурена информация за правната помощ и възможностите ви за представителство. Приятен път до дома ви, госпожице Грей.

Странно е чувството да изляза свободна от съдебната зала след двадесет и четири часа, прекарани в килията. Отивам до столовата и си купувам кафе, което изгаря езика ми заради нетърпението ми да опитам нещо различно от полицейския чай.

Над входа на Бристълския съд на магистратите има стъклен покрив, който осигурява прикритие от дъжда на малка група от хора, които разговарят бързо между дръпванията от цигарите, които пушат. Докато слизам по стълбите, съм блъсната от жена, която върви в противоположната посока, и кафето се излива през неправилно сложеното капаче върху ръката ми.

– Съжалявам – изричам автоматично. Когато спирам и вдигам поглед, виждам, че жената също е спряла и държи микрофон в ръката си. Стряска ме неочакван проблясък и забелязвам, че на няколко крачки от мен стои фотограф.

– Как се чувствате от перспективата да влезете в затвора, Джена?

– Какво? Аз...

Микрофонът е натикан толкова близо, че едва не докосва устните ми.

– Ще продължите ли да пледирате, че сте виновна? Как мислите се чувства семейството на Джейкъб?

– Аз, да, аз...

Хора ме блъскат от всеки ъгъл, въпросите на репортерката се опитват да надвикат скандирания, които не мога да разбера. Има толкова много шум, все едно се намирам на футболен стадион или на концерт. Не мога да дишам и когато се опитвам да се обърна, съм блъсната в противоположната посока. Някой ме дърпа за палтото, губя равновесие и падам тежко върху друг, който грубо ме изправя. Виждам грозно направен плакат, който е вдигнат нависоко над малката тълпа от протестиращи. Който го е написал, е започнал с големи букви, но последните няколко от тях бяха по-свити, за да могат да се съберат. Правосъдие за Джейкъб!

Това е. Това скандират всички.

– Правосъдие за Джейкъб! Правосъдие за Джейкъб! – Отново и отново, виковете като че ли се носят зад мен и навсякъде около мен. Поглеждам настрани в търсене на пространство, но и там има хора, кафето ми пада на земята, капакът му полита и то се излива, течността изпръсква обувките ми и потича по стъпалата. Залитам отново и за момент си мисля, че ще падна и ще бъда премазана от тази полудяла тълпа.

– Отрепка!

Различавам изкривена и ядосана уста и огромни кръгли обеци, които се люлеят напред-назад. Жената издава примитивен звук в задната част на гърлото си, след което изплюва лепкавия резултат в лицето ми. Обръщам се точно навреме и усещам как топлата храчка се приземява на врата ми и се стича покрай яката на палтото ми. Действието ѝ е също толкова шокиращо за мен, колкото и ако ме беше ударила, затова заплаквам и се прикривам зад вдигнатите си ръце, готвя се за следващото нападение срещу мен.

– Правосъдие за Джейкъб! Правосъдие за Джейкъб!

Усещам как една ръка ме хваща за рамото и се напрягам, извивам се и търся трескаво изход от тук.

– Да пробваме по заобиколния път, става ли?

Това е инспектор Стивънс, лицето му е мрачно и непоколебимо, когато ме издърпва обратно по стъпалата и влизаме в съда. Той ме пуска, когато се озоваваме в безопасност, но не казва нищо и аз го следвам мълчалива през двойка врати и навън в някакъв двор, който се намира в задната част на сградата. Той ми посочва към една порта.