Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

– Сериозен съм, Дженифър. Искам да си моя, завинаги. Кажи, че си съгласна, моля те, кажи, че си съгласна.

Ти поклати леко главата си, но отвори кутийката и зяпна срещу нея.

– Не знам какво да кажа.

– Кажи да.

Последва достатъчно дълга пауза, за да усетя страх в гърдите си, че може да откажеш. Но тогава каза да.

Стряска ме метален звук. След като инспектор Стивънс си тръгна миналата вечер, наблюдавах олющената боя на тавана и усещах как студът се промъква през матрака от бетонения под под него, докато сънят не ме споходи нежелан. Изправям се в леглото, крайниците ми са схванати, а главата ми тупти от болка.

Нещо трака по решетките и аз осъзнавам, че металният звук е бил отварянето на квадратния люк в средата на вратата, през който една ръка подава пластмасов поднос.

– Хайде, нямам цял ден.

Взимам подноса.

– Може ли да ми донесете някакви болкоуспокояващи?

Тъмничарката е застанала така, че не мога да видя лицето ѝ, само черната ѝ униформа и част от русата ѝ коса.

– Докторът не е тук. Ще трябва да изчакаш, докато не отидеш в съда. – Едва довършила изречението си, тя затваря рязко люка и екотът от затръшването му се носи по целия коридор. Чувам тежките ѝ стъпки да се отдалечават.

Сядам на леглото и опитвам от чая, който се е разлял върху подноса. Той е хладен и много сладък, но пия жадно от него. Едва сега осъзнавам, че не съм яла и пила нищо от вчера на обяд. Закуската представлява наденица и боб в кутия за микровълнова фурна. Пластмасата се е разтопила по краищата и бобът е покрит с яркооранжев сос. Оставям подаянието и празната си чаша на пода и използвам тоалетната. Няма седалка, само метална мивка и листове твърда хартия. Бързам да довърша, преди тъмничарката да се е върнала.

Изоставената ми храна отдавна е изстинала, когато чувам отново стъпки. Те спират пред килията ми и някой се опитва да намери ключ от връзка с ключове, след което тежката врата се плъзга настрани и аз виждам навъсено момиче на двадесет и няколко години. Черната униформа и мазната руса коса я определят като тъмничарката, която ми е донесла закуската, и аз посочвам към подноса на матрака ми.

– Опасявам се, че не можах да изям храната.

– Не съм изненадана – отвръща тъмничарката и се изхилва.

– Не бих я докоснала, дори да умирах от глад.

Стоя на металната пейка срещу бюрото в ареста и си обувам ботушите. Към мен са се присъединили още трима души: всичките са мъже, облечени в долнища на анцузи и суитчъри, които са толкова еднакви, че в началото си мисля, че са някаква униформа. Те сядат и се облягат на стената, чувстват се толкова у дома си тук, колкото аз се чувствам не на място. Извръщам се, за да разгледам безбройните бележки на стената над главите ни, но те нямат никакъв смисъл за мен. Информация за адвокати, преводачи, правни съвети. Трябва ли да съм наясно какво се случва? Всеки път, в който ме залива вълна от страх, си напомням какво сторих и че нямам право да съм изплашена.

Чакаме около половин час, а може и повече, докато звънецът не прозвънява и сержантът в ареста не поглежда към монитора на стената, на който се вижда голям бял камион.

– Лимузината ви пристигна, юнаци – казва той.

Момчето до мен осмуква зъбите си и измърморва нещо, което не мога да разбера, но нямам и желание да го сторя.

Сержантът отваря вратата на двама офицери.

– Имам четирима за теб днес, Аш – съобщава на мъжа той.

– Хей, Сити отнесоха голям бой миналата вечер, не мислиш ли?

– Поклаща леко глава, все едно съжалява, но в същото време се ухилва широко и човекът на име Аш го тупа приятелски по рамото.

– Ще дойде и нашето време – отвръща той, след което поглежда към нас за първи път. – Захващай се с документите.

Мъжете продължават да си говорят за футбол, а офицерката се приближава до мен.

– Готова ли си, мила? – пита ме тя. Жената е закръглена, сякаш е бременна, и ме обзема нелепата нужда да заплача. Тя ми казва да се изправя и с длани опипва ръцете, гърба и краката ми. Хваща презрамката на сутиена ми и проверява еластичността му през ризата ми. Момчетата на пейката се посбутват и аз се чувствам толкова уязвима, все едно съм гола. Офицерката поставя белезниците на моята дясна и своята лява ръка и ме води навън.

Отвеждат ни в съда в камион с прегради, което ми напомня на конските вагони в градските представления, на които майка ми ни водеше с Ив. Опитвам се да остана на пейката, когато камионът завива, китките ми са оковани във верига, която продължава по цялата ширина на отделението ми. Липсата на пространство ме кара да изпитвам клаустрофобия и се взирам през затъмнения прозорец, който отминава бристълските сгради в калейдоскопична последователност от форми и цветове. Опитвам се да навържа всичко в смислена поредица, но ми се завива свят, затварям очи и облягам челото си върху студеното стъкло.