Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

Тя тръгна към вратата, но се спря и се обърна към съпруга си.

– Остави Том на мен. Ти само ще влошиш нещата. Освен това имаш доста по-сериозни неща, за които да се тревожиш.

Рей чу бързите ѝ стъпки по стъпалата и затръшването на вратата на спалнята. Знаеше, че няма смисъл да я последва – очевидно не беше в настроение за разправии. Кариерата му не беше първото му притеснение, беше просто притеснение. И тъй като беше единственият, който носеше пари в семейството, беше доста необмислено от страна на Магс да се отнася нехайно към това. Що се отнасяше до Том, щеше да я остави тя да се разправя с него, щом така искаше. Освен това, ако трябваше да бъде честен, не знаеше откъде да започне.

Къщата на Бофорт Кресънт беше много по-голяма от старата. Нямаше да ми дадат ипотека за цялата сума, така че изтеглих заем и се надявах, че ще мога да го изплащам. Вноските щяха да са големи, но си струваше. Къщата имаше дълъг двор, подходящ за твоето ателие, и очите ти грейнаха, когато избрахме мястото, на което да го направим.

– Перфектно – каза ти. – Тук ще имам всичко, от което се нуждая.

Взех си отпуска от работа и започнах да строя ателието още през първата седмица, в която се нанесохме, и ти не можеше да направиш достатъчно за мен, за да ми се отблагодариш. Носеше ми чаши с горещ чай в градината и ме викаше да хапна супа с домашно приготвен хляб. Не ми се искаше това да свършва и почти неумишлено започнах да се бавя. Вместо да започвам работа в девет всяка сутрин, изместих часа на десет. Прекарвах повече време в обедна почивка, а следобеда просто сядах в дървената черупка на ателието и чаках да ме повикаш.

– Не можеш да работиш на тъмно, скъпи – казваше ми ти. – Виж, ръцете ти са замръзнали! Ела вътре и ми позволи да те стопля. – Целуваше ме и ми казваше колко си развълнувана, че ще си имаш свое собствено местенце, в което да работиш, че никой не се е грижел толкова добре за теб и че ме обичаш.

Върнах се на работа и ти обещах да довърша ателието през уикендите, но когато се прибрах у дома вечерта, беше довлякла онова старо бюро вътре и беше пръснала гланцовете и инструментите си. Новата ти пещ беше разположена в ъгъла, а грънчарското ти колело в средата на помещението. Ти седеше на малък стол, съсредоточена върху глината, която се въртеше между ръцете ти. Наблюдавах те през прозореца, докато вазата придоби форма с минимално количество движения. Надявах се да усетиш присъствието ми, но ти не вдигна поглед и аз отворих вратата.

– Не е ли фантастично?

Продължаваше да не ме поглеждаш.

– Харесва ми да съм тук. – Махна крака си от педала и колелото забави ход, след което спря да се върти напълно. – Ще отида да се преоблека и да приготвя вечерята. – Целуна ме по бузата едва, като държеше ръцете си настрана от дрехите ми.

Постоях в студиото за известно време и гледах към стените, които си представях покрити с рафтове, към ъгъла, където бях планирал да ти сглобя специално бюро. Направих крачка напред и натиснах за кратко педала на грънчарското ти колело. То се завъртя, едва направи пълен цикъл, и без твоите насочващи ръце, вазата се килна на една страна и потъна в себе си.

След този момент ми се струваше, че не те виждам с дни. Постави печка в ателието си, за да можеш да прекарваш повече време там, и дори през уикендите, още от рано, обличаше изцапаните си с глина дрехи и се насочваше към него. Направих ти рафтовете, но не и бюрото, което бях планирал, а и твоята стара маса ме дразнеше.

Живеехме в къщата вече около година, когато се наложи да отида по работа в Париж. Дъг работеше с потенциален клиент и трябваше да направим добро впечатление, за да получим голяма поръчка за софтуер. Бизнесът не вървеше особено и дивидентите бяха по-малки и по-нарядко, отколкото ми беше обещано. Бях си направил кредитна карта, за да мога да те водя на вечери и да ти купувам цветя, но вноските ставаха все по-трудни за плащане. Клиентът от Париж щеше да ни върне в играта.

– Може ли да дойда? – попита ме ти. Това беше единственият път, в който показваше някакъв интерес към работата ми.

– Обичам Париж.

Бях видял как на Дъг му потекоха лигите, когато веднъж заведох Мари на парти в службата, и начина, по който тя се държеше тогава. Нямах намерение да повтарям тази грешка.

– Ще работя през цялото време, няма да ти бъде забавно. Да отидем някой друг път, когато няма да съм толкова зает. Освен това трябва да довършиш вазите си.