Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

Бетан ме гледа разтревожена.

– Какво има? Какво не е наред?

Поглеждам към нея, но не я виждам. Пред очите ми е единствено написаното: онова, което не съм сигурна дали видях на плажа или само в главата ми. Бели облаци се понасят около мен, кръвта започва да бучи в ушите ми, докато звуците от морето изчезват напълно.

– Дженифър – казвам тихичко.

– Дженифър? – пита ме Бетан. Поглежда надолу към плажа, където вълните обливат гладкия пясък. – Коя е Дженифър?

Опитвам се да преглътна, но влагата в гърлото ми лепне.

– Аз. Аз съм Дженифър.

– Съжалявам – каза Рей. Седна на ръба на бюрото на Кейт и ѝ подаде лист хартия.

Тя го взе, но не го погледна.

– Това решението на КПС ли е?

Инспекторът кимна.

– Няма доказателства, които да подкрепят теорията, че Джена крие нещо, и ние не можем да се бавим повече. Тя трябва да се яви този следобед и ще ѝ повдигнем обвинение. – Рей забеляза изражението на Кейт. – Свърши добра работа. Търси отвъд доказателствата, точно както прави един добър детектив. Един добър детектив обаче знае кога да спре.

Мъжът се изправи и стисна нежно рамото ѝ, преди да я остави да прочете решението на КПС. Не беше приятно, но това беше рискът, който човек поемаше, когато следваше инстинктите си – те невинаги бяха надеждни.

В два часа се обадиха от пропуска, за да кажат, че Джена е пристигнала. Рей я записа в ареста и я заведе при металната пейка до стената, докато подготвяше обвинителния лист. Косата ѝ беше вързана на конска опашка, като по този начин разкриваше високите ѝ скули и бледата ѝ, чиста кожа.

Рей взе напечатаните обвинения от сержанта в ареста и отиде до пейката.

– Обвинена сте по Раздел I от Закона за движение по пътищата от 1988-а за причиняване на смъртта на Джейкъб Джордан поради опасно шофиране на двадесет и шести ноември 2012-а. Обвинена сте също така по член 170(2) от Закона за движение по пътищата от 1988-а за това, че не сте спрели и не сте съобщили за инцидента. Искате ли да кажете нещо? – Инспекторът наблюдаваше внимателно жената за някаква следа от страх, шок, но тя само затвори очи и поклати глава.

– Нищо.

– Оставям ви в ареста за постоянно, за да се явите пред Бристълския съд утре сутринта.

Чакащата тъмничарка пристъпи напред, но Рей я спря.

– Аз ще я отведа. – Хвана нежно ръката на Джена над рамото и я поведе към женското крило. Звукът от гумените им подметки провокира какофония от въпроси, докато вървяха към килията ѝ.

– Може ли да изляза навън за цигара?

– Дойде ли време да ме разпитате?

– Ще ми дадете ли още едно одеяло?

Рей не им обърна внимание, знаеше, че не трябва да се меси във владението на сержанта от ареста, и гласовете се превърнаха в недоволни мрънкания. Спря пред номер 7.

– Свалете си обувките, моля.

Джена развърза връзките си и използва предната част на всяка от тях, за да ги свали през петите. Остави ги пред вратата и от тях върху лъскавия сив под паднаха песъчинки. Тя погледна към Рей, който ѝ кимна към празната килия, след което влезе и седна на синия матрак.

Инспекторът се облегна на рамката на вратата.

– Какво не ни казваш, Джена?

Жената извърна рязко глава, за да го погледне.

– Какво имате предвид?

– Защо не остана, а избяга с колата?

Джена не отговори. Тя отметна косата си назад и Рей отново видя този ужасен белег на дланта ѝ. Вероятно беше от изгаряне. Или може би някаква трудова злополука.

– Как се появи това? – попита той и посочи към нараняването ѝ.

Жената извърна глава в опит да избегне въпроса.

– Какво ще се случи с мен в съда?

Рей въздъхна. Нямаше да получи повече информация от Джена Грей, това беше ясно.

– Утре е само първоначалното изслушване – отвърна той. – Ще бъдеш помолена да си избереш защита и случаят ще бъде изпратен на Кралския съд.

– След това?

– Ще бъдеш осъдена.

– Ще отида ли в затвора? – попита Джена и повдигна очи, за да ги насочи към Рей.

– Вероятно.

– За колко време?

– До четиринадесет години. – Инспекторът погледна лицето на жената, върху което най-накрая се беше изписал страх.

– Четиринадесет години – повтори тя и преглътна трудно. Рей задържа дъха си. За секунда си помисли, че Джена ще му разкрие причината, поради която не е спряла онази нощ и е избягала. Но тя извърна глава от него и легна на синия матрак. Затвори очи.

– Искам да поспя малко.

Рей остана за известно време пред килията ѝ, но след това си тръгна. Затварянето на вратата проехтя зад него.