Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

Вървим през полето, Бо и аз, стоим настрана от скалите и от бушуващото море. Страхувам се да се приближа до него отново, макар че не от водата съм уплашена, а от себе си. Усещам как започвам да полудявам и независимо колко много вървя, не мога да избягам.

– Помислих си, че това тук, горе, си ти.

Караванният парк едва се вижда от това място: била съм само едно петънце на хълма. Усмивката на Бетан продължава да е искрена и топла, като че ли нищо не се е променило от последния път, когато разговаряхме, но сигурно е научила, че съм под гаранция. Цялото село знае.

– Бях излязла на разходка – обяснява ми тя. – Искаш ли да се присъединиш?

– Ти никога не излизаш на разходка.

Устата на Бетан потръпва едва.

– Добре де, просто много ми се искаше да те видя.

Двете тръгваме да вървим, Бо бяга пред нас в безкрайното си търсене на зайци. Денят е студен и ясен и дъхът ни се превръща на пара. Почти е обяд, но земята още е твърда от сутрешния мраз, а пролетта изглежда доста далеч. Започнах да си отбелязвам дните на календара; датата, на която трябва да се явя в полицията, е зачеркната с голям черен кръст. Остават ми десет дена. От листовката, която ми дадоха в ареста, съм наясно, че може да мине още време до процеса ми, но едва ли ще видя друго лято в Пенфейш. Чудя се колко ли ще пропусна.

– Предполагам си чула – започвам аз, неспособна да понеса и миг повече тишината.

– Трудно е да се пропусне нещо в Пенфейш. – Бетан се е задъхала и аз забавям крачка. – Не че обръщам голяма внимание на слуховете – продължава тя. – Предпочитам да го чуя от твоята уста, но имам усещането, че ме избягваш.

Не го отричам.

– Искаш ли да поговорим?

Инстинктивно казвам не, но после осъзнавам, че всъщност искам. Поемам си дъх.

– Убих едно момченце. Името му беше Джейкъб.

Бетан издава тих звук – въздиша, вероятно, или просто поклаща глава – но не казва нищо. За момент виждам морето, приближаваме се все по-близо до скалите.

– Беше тъмно и валеше. Не го видях, докато не беше прекалено късно.

Бетан изпуска дълга въздишка.

– Било е злополука.

Не е въпрос и аз съм трогната от отношението ѝ.

– Да.

– Това не е всичко, нали?

Мелницата за клюки на Пенфейш е изумителна.

– Не, това не е всичко.

Стигаме до скалите, след което завиваме наляво и продължаваме да вървим към брега. Едва успявам да си наложа да говоря.

– Не спрях. Продължих и го оставих да лежи на пътя, заедно с майка му. – Не поглеждам към Бетан и тя не казва нищо няколко минути. Когато най-накрая го прави, не увърта.

– Защо?

Това е най-трудният въпрос, на който трябва да отговоря, но на нея поне мога да кажа истината.

– Защото бях изплашена.

Най-накрая поглеждам крадешком към Бетан, но не мога да разчета изражението ѝ. Тя гледа към морето и аз спирам до нея.

– Мразиш ли ме за това, което съм направила?

Приятелката ми ме дарява с тъжна усмивка.

– Джена, сторила си нещо ужасно и ще плащаш за него през всеки един ден от остатъка от живота си. Мисля, че това е достатъчно наказание, нали?

– Не ме обслужват в магазина. – Чувствам се жалка, да се оплаквам за магазинерските си проблеми, но унижението ме наранява повече, отколкото ми се иска да си призная.

Бетан свива рамене.

– Забавни са. Не харесват пришълци и само си търсят причина да се обединят срещу тях...

– Не знам какво да правя.

– Не им обръщай внимание. Пазарувай извън града и ходи с високо вдигната глава. Случилото се е единствено между теб и съда и не влиза в работата на никой друг.

Дарявам я с благодарствена усмивка. Прагматизмът на Бетан е успокояващ.

– Наложи се да заведа една от котките до ветеринарната клиника вчера – казва тя, за да смени темата.

– Говорила си с Патрик?

Бетан спира да върви и се обръща към мен.

– Той не знае какво да ти каже.

– Добре се справяше последния път, когато го видях. – Спомням си студенината в гласа му и липсата на емоции в погледа му, когато си тръгна.

– Той е мъж, Джена, а те са глупави създания. Говори с него. Говори с него по начина, по който говориш с мен. Обясни му колко уплашена си била. Той ще разбере колко много съжаляваш за стореното.

Сещам се колко близки са били Патрик и Бетан, докато са растяли, и за момент се питам дали приятелката ми не е права: дали все още няма шанс за мен и него? Но тя не видя начина, по който той ме погледна.

– Не – казвам аз. – Всичко приключи.

Стигаме до брега. Една двойка разхожда кучето си долу, край морето, няма други хора наоколо. Приливът се надига и облизва пясъка в своя ход към плажа, побутва една рачешка черупка. На път съм да кажа довиждане на Бетан, когато забелязвам нещо на пясъка, близо до морето. Потривам очи и поглеждам отново, но вълните покриват повърхността и не мога да прочета написаното. Още една вълна и то се изгубва завинаги, но съм сигурна, че видях нещо, абсолютно сигурна. Изведнъж ми става много студено и стягам палтото си по-плътно около тялото си. Чувам звук на пътеката зад нас и се обръщам рязко, но няма нищо там. Очите ми оглеждат крайбрежната пътека, скалите, отново се връщат на плажа. Там някъде ли е Иън? Наблюдава ли ме?