Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

– По принцип звучи чудесно, скъпа, но какво ще стане, когато някой се махне? Кой ще плаща неговия наем? Виждам, че не си го обмислила.

– Трябва ми място, на което да работя, Иън. Преподаването е хубаво и ми харесва, но не това е нещото, което искам да правя цял живот. Скулптурите ми започват да се продават и ако мога да ги правя по-бързо, да приемам повече поръчки, мисля, че мога да си създам приличен бизнес.

– Колко скулптори и хора на изкуството всъщност правят това? – попитах те аз. – Искам да кажа, че трябва да гледаш реално на нещата – възможно е начинанието ти никога да не прерасне в нещо повече от хоби, което ти носи джобни пари.

Не ти хареса да чуеш истината.

– Като работим съвместно, ще можем да си помагаме един на друг. Мозайките на Аврил ще стоят страхотно с нещата, които вая, а Грант прави едни от най-прекрасните маслени картини. Ще е чудесно да работя с някои от приятелите си от университета, но не съм се чувала с тях от векове.

– Начинанието е изпълнено с проблеми – казах ти аз.

– Може би си прав. Ще помисля още малко.

Видях, че вече си взела решение. Щях да те изгубя заради тази твоя мечта.

– Чуй ме – започнах аз, като се опитах да скрия притеснението в гласа си, – от известно време си мисля да сменим къщата.

– Наистина? – Изглеждаше ми разколебана.

Кимнах.

– Ще си намерим дом с достатъчно дворно място и ще ти построя ателие в градината.

– Мое собствено ателие?

– С твоя пещ. Ще можеш да правиш каквото си искаш в него.

– Ще направиш всичко това за мен? – На лицето ти се появи широка усмивка.

– Бих направил всичко за теб, Дженифър, знаеш го. Наистина беше така. Щях да направя абсолютно всичко, за да те задържа.

Докато беше под душа, телефонът звънна.

– Джена там ли е? Сара се обажда.

– Здрасти, Сара – поздравих момичето аз. – Опасявам се, че в момента е навън с приятели. Тя не ти ли се обади последния път, когато звъня? Предадох ѝ съобщението ти.

Последва кратко мълчание.

– Не.

– Ах. Ще ѝ кажа, че си звъняла.

Докато все още беше горе, претърсих чантата ти. Нямаше нищо необичайно, касовите бележки бяха все от места, на които ми каза, че си ходила. Усетих как балонът на напрежението в мен се смалява. Реших този път да проверя и секцията за банкноти в портмонето ти и макар че беше празна, усетих нещо под пръстите си. Погледнах по-внимателно и видях, че има малка преграда в плата, където бяха пъхнати някакви бележки. Прибрах ги в джоба си. Ако бяха свързани с домакинството ни, прибрани за съхранение, щеше да ме попиташ дали съм ги виждал. Ако ли не, щях да разбера, че криеш тайни от мен. И крадеш парите ми.

Никога не ги спомена.

Когато ме напусна, дори не бях забелязал, че си си тръгнала. Чаках те да се прибереш у дома и малко преди да си легна, видях, че четката ти за зъби е изчезнала. Проверих при куфарите, но нищо не липсваше, освен една малка раница. Той предложи ли ти да ти купи всичко, от което имаш нужда? Обеща ли ти да ти осигури всичко, което поискаш? Какво му предложи ти в замяна? Отвращаваш ме. Но позволих да си отидеш. Казах си, че съм по-добре без теб и докато не изтичаш до полицията с обвинения, които те определено щяха да нарекат тормоз, ще те оставя да избягаш там, накъдето си се запътила. Можех да те преследвам, но не исках да го правя. Разбираш ли? Не те исках. Щях да те оставя на мира, ако не беше малката статия в днешния "Бристъл Поуст". Не бяха споменали името ти, но мислиш ли, че не се сетих, че си ти?

Представих си как полицаите те питат за живота ти, за връзките ти. Виждам ги как те тестват, как слагат думи в устата ти. Ти се разплакваш и им казваш всичко. Знам, че ще се пречупиш, и няма да мине много време, преди да дойдат да почукат на вратата ми и да ми задават въпроси, които въобще не са тяхна работа. Ще ме нарекат грубиян, мъчител, бияч на жени. Не съм никое от тези неща: никога не съм ти правил нещо, което не си заслужила.

Познай къде ходих днес. Хайде де, предположи. Не? Ходих в Оксфорд, за да посетя сестра ти. Смятах, че ако някой знае къде се намираш сега, това ще е тя. Къщата не се беше променила много през последните пет години. Разполагаше с все така добре подрязаните дафинови дръвчета, които стояха от двете страни на входната врата, и все така изнервящия звънец.

Усмивката на Ив се изпари веднага, щом ме видя.

– Иън – посрещна ме с равен тон тя. – Каква изненада.

– От доста време не сме се виждали – казах аз. Сестра ти никога не беше имала смелостта да ми каже право в очите какво мисли за мен. – Оставяш топлото да излезе навън – предупредих я аз и влязох в коридора от черни и бели плочки. Ив нямаше друг избор, освен да отстъпи назад и да ме пусне, и докато минавах покрай нея, закачих гърдите ѝ с ръката си. Насочих се към дневната. Тя припна след мен в опит да ми покаже, че все още е господарката на този дом. Жалка картинка.