Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

Когато отидохме в спалнята, мълчеше през цялото време. Оставих те да си измиеш зъбите и лицето. Изгасих осветлението и легнах в леглото, а ти се сви до тялото ми като дете. Обожавах това, че се нуждаеше от мен толкова силно. Започнах да галя гърба ти и да целувам врата ти.

– Имаш ли нещо против да не го правим тази вечер? – попита ме ти.

– Това ще помогне – отвърнах аз. – Искам да те накарам да се чувстваш по-добре.

Стоеше неподвижна под мен, но когато те целунах, ти не ми отвърна. Влязох в теб и натиснах здраво, исках да провокирам реакция от твоя страна – каквато и да е – но ти затвори очи и не издаде никакъв звук. Отне ми цялото удоволствие от акта и егоизмът ти ме накара да те чукам по-грубо.

– Какво е това? – Рей стоеше зад Кейт и гледаше към визитната картичка, която въртеше в ръцете си.

– Нещо, което Грей носеше в портмонето си. Когато я извадих, тя пребледня, като че ли се шокира, че е там. Опитвам се да разбера какво е.

Картичката беше с размерите на стандартна визитка. Беше светлосиня, с два реда с адрес в центъра на Бристъл и нищо друго. Рей я взе от ръцете на Кейт и я потърка между палеца и показалеца си.

– Много евтина картичка – констатира той. – Някаква идея какво представлява логото? – В горната част на картончето, отпечатани с черно мастило, бяха две незавършени осмици, едната се намираше в другата.

– Нямам представа. Не го разпознавам.

– Предполагам не си научила нищо за адреса от системата ни?

– Няма информация, няма нищо и в избирателния списък.

– Възможно ли е да е просто стара визитна картичка? – Рей огледа добре логото отново.

Кейт поклати глава.

– Не и ако съдя по начина, по който реагира, когато я взех. Тя отключи нещо в нея – нещо, за което не искаше да знам.

– Добре, да вървим тогава. – Инспекторът отиде до металния шкаф на стената и взе комплект ключове. – Има само един начин да разрешим загадката.

– Къде отиваме?

Рей вдигна синята картичка в отговор, Кейт си грабна връхната дреха и го последва на бегом.

На Рей и Кейт им отне известно време да намерят Грантъм Стрийт 127, непривлекателна тухлена къща в един безкраен ред от нечетни числа, които въобще не отговаряха на четните си събратя от другата страна. Постояха отвън за момент, за да разгледат добре обраслата градина и решетките на всеки прозорец. В съседната градина два матрака осигуряваха място за отдих на любопитна котка, която измяука, докато вървяха по пътеката към предната врата. За разлика от другите къщи, които имаха евтини ПВЦ врати, 127 разполагаше с изящно боядисана дървена врата с шпионка. Нямаше пощенска кутия, но до вратата беше монтиран метален пощенски цилиндър, чиято вратичка беше подсигурена с катинар.

Рей звънна на звънеца. Кейт бръкна в джоба за идентификационната си карта, но инспекторът постави длан на ръката ѝ.

– По-добре недей – каза ѝ той, – не и преди да разберем кой живее тук.

Чуха стъпки по пода. Те спряха и Рей погледна към шпионката в центъра на вратата. На какъвто и тест да бяха подложени, определено го преминаха, защото след няколко секунди някой отключи. Последва втора ключалка. Вратата се отвори на сантиметри – наложено ограничение заради веригата, която се опъна. Строгите мерки за сигурност бяха накарали Рей да очаква някой по-възрастен, но жената, която погледна през вратата, беше на неговите години. Носеше шарена рокля под тъмносиня жилетка, с яркожълт шал, увит около врата ѝ и вързан на възел.

– Мога ли да ви помогна?

– Търся една приятелка – започна Рей. – Името ѝ е Джена Грей. Живее на тази улица, но въобще не мога да си спомня коя беше къщата. Сигурно не я познавате, нали?

– Опасявам се, че не.

Рей погледна през рамото на жената към вътрешността на къщата и тя затвори леко вратата, погледна го в очите и задържа погледа му.

– От дълго време ли живеете тук? – попита Кейт, без да обръща внимание на резервираността на жената.

– Достатъчно дълго – получи бърз отговор детективката. – Сега, ако ме извините...

– Съжалявам, че ви обезпокоихме – каза Рей и хвана Кейт за ръката. – Хайде, скъпа, да вървим. Ще се обадя тук-там да видя дали ще успея да намеря адреса. – Извади телефона си пред тях.

– Но...

– Благодаря ви все пак – каза инспекторът и побутна спътницата си.

– Точно така – каза тя, най-накрая разбрала намека му. – Ще се обадим тук-там. Благодарим ви за отделеното време.

Жената затвори бързо вратата и Рей чу два ключа да се превъртат един след друг. Държеше ръката си до тази на Кейт през цялото време, докато не излязоха от видимост. Тази близост го изгаряше.