Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

– Няма проблем, нали?

Обърнах се.

– Знаеш ли, че днес се навършват точно три месеца, откакто се запознахме в онова кафене?

– Наистина ли?

– Запазих ни маса в "Льо Пети Руж" за тази вечер. Онова място, на което те заведох на първата ни среща? – Станах и си облякох сакото. – Трябваше първо да те попитам, няма смисъл да помниш нещо толкова глупаво като този ден.

– Помня го! – Остави чая си, отметна юргана и дойде при мен. Беше гола и когато обви ръце около мен, усетих топлината на гърдите ти през ризата си. – Помня всичко от онзи ден: какъв джентълмен беше и колко много исках да те видя отново.

– Имам нещо за теб – казах ти внезапно. Надявах се още да е в чекмеджето на шкафчето до спалнята ми. Порових и го намерих в задната част, под кутия кондоми. – Ето го.

– Каквото си мисля ли е? – Ухили се и размята ключа във въздуха. Осъзнах, че не съм се сетил да махна украшението на Мари и сребърното сърце проблесна на светлината.

– Тук си всеки ден. Поне трябва да имаш ключ.

– Благодаря ти. Това означава много за мен.

– Налага се да тръгвам за работа. Забавлявай се довечера.– Целунах те.

– Не, ще го отменя. Положил си толкова усилия – ще е чудесно да отидем на вечеря. А и след като имам това – отново вдигна ключа, – ще бъда тук, когато се върнеш от работа.

Главоболието ми започна да отслабва, докато пътувах за работа, но не мина напълно, докато не се обадих в "Льо Пети Руж" и не запазих маса за тази вечер.

Вярна на думата си, ти ме чакаше, когато се прибрах у дома, беше облечена в провокативна рокля, която очертаваше по чудесен начин извивките на тялото ти и разкриваше дългите ти загорели крака.

– Как изглеждам? – Завъртя се с ръка на хълбока и ми се усмихна.

– Прекрасна си.

Равният ми глас не ти убягна и ти излезе от роля. Раменете ти леко увиснаха и едната ти ръка направи въртелив жест пред роклята.

– Прекалено впита ли е?

– Изглеждаш добре – казах аз. – Какви други дрехи имаш тук?

– Прекалено е впита, нали? Само дънките, които носих вчера, и чиста блуза.

– Чудесно – казах аз и дойдох до теб, за да те целуна. – Краката ти изглеждат по-добре в панталони, а и изглеждаш фантастично в тези дънки. Бягай да се преоблечеш и ще отидем да пийнем по нещо преди вечерята.

Притеснявах се, че ключът, който ти дадох, ще е грешка, но като че ли домакинстването се беше превърнало в страст за теб. Повечето дни, когато се прибирах от работа, ме посрещаше ароматът на прясно опечени сладкиши и пиле и макар готвенето ти да беше аматьорско, бързо се учеше. Когато направеше нещо, което не ми харесваше, просто го оставях настрана и следващия път се стараеше повече. Един ден те хванах да четеш книга с рецепти с химикал и лист хартия до теб.

– Какво е сос бешамел? – попита ме ти.

– Откъде да знам? – Денят беше тежък и бях доста изморен.

Сякаш не забеляза това.

– Ще правя лазаня. Както трябва, без продукти в буркани. Набавих си всички съставки, но имам чувството, че рецептата е написана на друг език.

Погледнах към продуктите, подредени на плота: лъскави червени чушки, домати, моркови и сурово говеждо месо. Зеленчуците бяха в кафяви хартиени пликове от пазара и дори месото изглеждаше така, все едно е направо от месарницата, а не от супермаркета. Вероятно беше прекарала целия следобед в приготовления.

Не знам какво ме накара да ти разваля вечерта. Нещо, свързано с гордостта, изписана на лицето ти, или може би увереността ти, спокойствието ти. Беше прекалено спокойна.

– Не съм гладен.

Ти посърна и аз веднага се почувствах по-добре, все едно бях отлепил лепенка или обелил коричка от рана.

– Съжалявам – казах ти аз. – Много усилия ли положи?

– Не, няма проблем – отвърна ти, но беше ясно, че си обидена. Затвори книгата. – Ще я направя друг път. – Надявах се да не се сърдиш цяла вечер, но като че ли беше забравила за всичко и отвори бутилка от евтиното вино, което харесваше. Аз си налях един пръст уиски и седнах срещу теб.

– Не мога да повярвам, че завършвам следващия месец – каза ти. – Времето минава толкова бързо.

– Мислила ли си какво ще правиш след това?

Ти сбърчи нос.

– Не точно. Ще си почина лятото, може би ще попътувам малко.

За първи път чувах, че имаш желание да пътуваш, и се запитах кой ли ти беше вкарал тази идея в главата и с кого смяташе да изпълниш желанието си.

– Можем да отидем в Италия – казах аз. – С удоволствие бих те завел във Венеция. Ще се влюбиш в архитектурата, а и има няколко невероятни галерии.