Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

Вече съм извадила ключа си, когато осъзнавам, че червеното на вратата не е оптическа илюзия, причинена от залязващото слънце, а петна от боя, грубо изрисувани със стиски трева, които са захвърлени в краката ми. Думите са написани набързо, пръски от боята покриват каменните стъпала.

ИЗЧЕЗВАЙ.

Оглеждам се наоколо и очаквам да видя някой да ме наблюдава, но мракът настъпва и не виждам по-надалеч от няколко метра. Треперя и се боря с ключа, губя търпение заради темпераментната ключалка и сритвам вратата в момент на ярост. Люспа от засъхналата боя полита надолу и аз я сритвам отново, насъбралите се в мен емоции намират отдушник във внезапния ми и ирационален изблик на гняв. Това не ми помага с ключалката, разбира се, и накрая се отказвам, опирам челото си на дървената врата, докато не се успокоявам достатъчно, за да опитам отново.

Вилата е студена и негостоприемна, сякаш се е присъединила към селото в опитите му да ме изгони оттук. Няма нужда да викам Бо, знам, че той не е тук, и когато отивам в кухнята, за да видя дали печката е запалена, намирам бележка на масата.

Бо е в приюта в клиниката. Пиши ми, когато се върнеш.

Това ми е достатъчно, за да разбера, че всичко е свършило. Не мога да възпра сълзите си, но стискам здраво очи, за да не им позволя да потекат по лицето ми. Напомням си, че сама си избрах този път, и сега се налага да тръгна по него.

Подражавам на грубостта на Патрик и му изпращам съобщение, което се състои само от едно изречение, и той ми отговаря, че ще върне Бо след работа. Очаквах да изпрати някой друг и изпитвам нетърпение и безпокойство при мисълта, че ще го видя.

Разполагам с два часа, преди да пристигне. Навън е тъмно, но не искам да оставам тук. Отново си обличам палтото и излизам.

Плажът е интересно място за нощни разходки. Няма никого горе на скалите и аз отивам до водата. Стоя в плитчините и наблюдавам как ботушите ми изчезват за няколко секунди, погълнати от всяка нова вълна. Правя крачка напред и водата облизва крачолите на панталоните ми. Усещам влагата да се прокрадва към краката ми.

Продължавам да вървя.

Наклонът на пясъка в Пенфейш е лек, необходимо е да изминеш стотина метра, че и повече, преди да изгубиш дъно под краката си и да потънеш. Наблюдавам хоризонта и правя крачка след крачка, усещам как пясъкът поглъща краката ми. Водата вече е над коленете ми и опръсква ръцете ми, спомням си как си играехме в морето с Ив, пълнехме кофичките си с водорасли и скачахме срещу пенестите вълни. Леденостудено е и дишането ми се затруднява, но въпреки това продължавам напред. Вече не мисля, просто вървя, вървя навътре в морето. Чувам тътен, но ако идва от морето, не мога да преценя дали ме предупреждава, или ме приветства. Става ми все по-трудно да се движа: намирам се до гърди във водата и всяка крачка е истинско усилие. Тогава падам, под краката ми няма дъно и аз потъвам. Налагам си да не плувам, но този глас е пренебрегнат и ръцете ми започват да гребат по своя воля. Патрик изниква в главата ми, принуден да търси тялото ми, докато приливът не го изхвърли, премазано в скалите и наядено от рибите.

Все едно някой ме е ударил през лицето, движа енергично глава и си поемам глътка въздух. Не мога да направя това. Не мога да прекарам целия си живот в опити да избягам от грешките, които съм направила. В паниката си губя посоката, в която се намира брегът, и започвам да се въртя в кръг, преди облаците да се изместят и луната да огрее скалите над плажа. Започвам да плувам. Влязла съм доста навътре и макар да ритам с крака в търсене на дъно, не усещам нищо, освен ледена вода. Една вълна ме удря и се задавям от погълнатата солена течност, на път съм да повърна, докато я изкашлям, и отново мога да дишам. Мокрите дрехи ме дърпат надолу, трудно ми е да плувам с тези обувки, които също са натежали осезаемо.

Ръцете ме болят, а гърдите ми са се стегнали, но главата ми все още разсъждава трезво, затова си поемам дъх, потапям се под водата и започвам ритмично да движа ръцете си. Когато излизам на повърхността, за да си поема дъх, ми се струва, че съм малко по-близо до брега. Повтарям действието отново и отново. Ритам с крак и усещам нещо под него. Движа ръцете си още няколко пъти и ритам и този път под краката ми има твърда почва. Плувам и бягам, и пълзя, за да изляза от морето, солената вода е в дробовете, в ушите и в очите ми и когато стигам до сухия пясък, падам на четири крака и се опитвам да събера сили, преди да се изправя. Треса се неконтролируемо: от студа и от мисълта, че съм способна да сторя нещо толкова непростимо.