Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

Разпитаха ме отново, детективката и по-възрастният мъж. Бяха раздразнени от мълчанието ми, но не можех да им кажа повече.

– Аз го убих – повторих, – това не е ли достатъчно?

В крайна сметка се отказаха и ме накараха да седна на металната пейка до бюрото на ареста, докато си шепнеха нещо със сержанта.

– Пускаме ви – съобщи ми инспектор Стивънс и аз го погледнах недоумяващо, докато не ми обясни какво има предвид. Не очаквах да ме освободят и се почувствах виновна за облекчението, което изпитах, когато разбрах, че получавам още няколко седмици свобода.

Двете жени отсреща, които едва не забравят палтата си, слизат в Кардиф с чантите си с покупки. След себе си оставят днешния брой на "Бристъл Поуст" и аз го взимам, макар че не изгарям от желание да го чета.

Новината е на първа страница: Избягалият шофьор е заловен.

Дишането ми се ускорява, докато търся името си в статията, и въздишам облекчено, когато виждам, че не са го публикували.

Жена в средата на тридесетте е била арестувана във връзка със смъртта на петгодишния Джейкъб Джордан, който почина през ноември 2012-а, след като беше блъснат във Фишпондс. Жената е пусната под гаранция, но трябва да се яви в Централния полицейски участък на Бристъл следващия месец.

Представям си как този вестник се намира в домовете на всички хора в Бристъл: семействата клатят глави и прегръщат децата си. Прочитам статията отново, за да се уверя, че в нея няма нещо, което да издаде настоящия ми адрес, след което го сгъвам така, че историята да остане от вътрешната му страна.

На автобусната спирка в Суонзи намирам кошче за отпадъци и го навирам под кутийките от кола и опаковките от закуски. Мастилото е изцапало ръцете ми и аз се опитвам да го изтрия, но то е попило надълбоко.

Автобусът за Пенфейш закъснява и когато най-накрая стигам в селото, започва да се стъмва. Магазинът на пощенския клон е отворен и аз си взимам кошница, за да купя някои хранителни продукти. Има две гишета в срещуположните ъгли, обслужвани от Нерис Мадок. Понякога, след учебните занятия, ѝ помага шестнадесетгодишната ѝ дъщеря. Невъзможно е да си купиш пликове от хранителното гише, както е невъзможно да си купиш консерва риба тон и торба с ябълки от гишето на пощата, така че трябва да изчакаш Нерис да заключи оборота и да се затътри от едната страна на магазина до другата. Днес дъщеря ѝ е зад гишето за хранителни стоки. Пълня кошницата с яйца, мляко и плодове, взимам торба с кучешка храна и поставям покупките на касата. Усмихвам се на момичето, което винаги е много дружелюбно, а то вдига поглед от списанието си, без да обели и дума. Очите ѝ ме оглеждат, след което се забиват отново надолу.

– Здравей? – казвам аз. Нарастващото ми раздразнение превръща думата във въпрос.

Малкото звънче над вратата звънва и в магазина влиза възрастна жена, която разпознавам. Момичето се изправя и се провиква към другото помещение. Казва нещо на уелски и след няколко секунди Нерис се присъединява към нея зад гишето.

– Здрасти, Нерис, ще купя тези – казвам аз. Лицето на жената е също толкова каменно, колкото и това на дъщеря ѝ, и се питам дали не са се скарали. Тя поглежда зад мен и се обръща към новодошлата.

– Мог' ли ти помона с нещу?

Подхващат разговор. Уелските думи са ми непознати както винаги, но честите погледи в моята посока и отвращението върху лицето на Нерис ми изясняват смисъла. Говорят за моя милост.

Жената се пресяга покрай мен, за да плати за вестника си, и Нерис отчита продажбата. Взима кошницата с покупките ми и я оставя в краката си зад гишето, след което ми обръща гръб.

Топлината от бузите ми изгаря цялото ми лице. Прибирам портмонето в чантата си и се обръщам, толкова отчаяно бързам да напусна магазина, че се блъскам в една поставка и събарям на земята пакетчета със сосове на прах. Чувам неодобрителни цъкания с език, преди да успея да отворя вратата. Вървя бързо през селото, без да поглеждам наляво или надясно, защото се опасявам от нова конфронтация, и когато достигам караванния парк, вече плача неконтролируемо. Щората на прозореца на магазина е вдигната, което значи, че Бетан е там, но не мога да се насиля да отида да я видя. Продължавам по пътеката към вилата ми и едва тогава осъзнавам, че колата на Патрик не е на паркинга на караванния парк. Не знам защо очаквах да бъде там – не му се обадих от полицейския участък, така че няма как да знае, че се прибирам – но отсъствието му ми навява лоши мисли. Чудя се дали въобще е останал за известно време, или си е тръгнал веднага, след като полицията ме отведе; може би повече не е искал да има нищо общо с мен. Успокоявам се с факта, че дори да е искал да бъде далеч от мен, едва ли би зарязал Бо.