Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

Отнесоха чиниите си с бекон, наденичка, яйце, черен пудинг и пържени филийки на една свободна маса, където Кейт преглеждаше брой на "Бристъл Поуст", докато се хранеше.

– Все същите чудесни новини – каза жената. – Изборите за съветник, училищните празненства, оплакванията за кучешки лайна. – Сгъна вестника и го остави на една страна, фотографията на Джейкъб ги гледаше от първа страница.

– Успя ли да измъкнеш нещо повече от Грей тази сутрин? – попита Рей.

– Повтори същите неща от вчера – отвърна Кейт, – така че поне не си противоречи. Но не отговаря на въпроси от рода на къде е колата ѝ или защо не е спряла.

– Е, за щастие работата ни е да разберем какво се е случило, а не защо се е случило – напомни ѝ инспекторът. – Разполагаме с достатъчно, за да я обвиним. Прати я на КПС [20] КПС – Кралска прокурорска служба – Бел. прев. и виж дали днес ще вземат решение.

Кейт се беше замислила нещо.

– Какво има?

– Когато вчера каза, че нещо не е както трябва... – жената млъкна.

– Да? – прикани я да продължи Рей.

– Имам същото чувство. – Кейт отпи глътка от чая си и остави чашата внимателно на масата. Вторачи се в нея, все едно там бяха скрити отговорите на въпросите ѝ.

– Мислиш, че може да си го измисля?

От време на време се случваше – особено с подобни сериозни случаи като този. Някой се появяваше и признаваше за някое престъпление, след което – по средата на разпита – осъзнаваха, че просто не е възможно той да го е извършил. Този някой пропускаше нещо изключително важно – нещо, което полицията умишлено беше скрила от пресата – и цялата им история пропадаше.

– Не си го измисля, не. В крайна сметка колата е нейна, а и показанията ѝ съвпадат с тези на Аня Джордан. Просто... – Кейт се облегна в стола си и погледна към Рей. – Сещаш ли се, когато по време на разпита описа сблъсъка?

Инспекторът ѝ кимна да продължи.

– Толкова подробно си спомня как е изглеждал Джейкъб. С какво е бил облечен, раницата, която е носил...

– Значи има добра памет. Нещо подобно би се запечатало в ума ти, така мисля. – Рей играеше ролята на адвокат на дявола, предвиждаше какво би казал суперинтендантът... какво би казала началничката. Вътрешно инспекторът усещаше същото неприятно чувство както и предишния ден. Джена Грей криеше нещо.

– От отпечатъците от гумите знаем, че колата не е намалила – продължи Кейт, – а и самата Грей каза, че Джейкъб се е появил от нищото. – Детективката направи въздушни кавички. – Ако всичко се е случило толкова бързо, как е успяла да види толкова много? А ако не се е случило толкова бързо и тя е имала достатъчно време, за да го види и да забележи в какво е облечен, защо го е ударила?

Рей остана мълчалив за момент. Очите на Кейт бяха светнали, въпреки малкото сън от предишната нощ, мъжът разпозна решителното изражение на лицето ѝ.

– Накъде клониш?

– Не искам да я обвиняваме още.

Рей кимна бавно. Да пуснат заподозряна, след като е направила пълни самопризнания: началничката щеше да вдигне пушилка до небесата.

– Искам да намерим колата.

– Няма да промени нищо – отвърна инспекторът. – Най-много да успеем да свалим ДНК-то на Джейкъб от капака и отпечатъците на Грей от волана. Няма да разберем нищо ново. По-заинтересован съм от намирането на мобилния ѝ телефон. Тя твърди, че го е хвърлила, когато е напуснала Бристъл, защото не е искала никой да ѝ се обажда – ами ако го е изхвърлила, защото е бил доказателство? Искам да знам на кого се е обадила преди и след злополуката.

– Значи ще я пуснем? – Кейт изгледа Рей с въпросителен поглед.

Мъжът се подвоуми. Да обвинят Джена беше лесният път, по който могат да поемат. Щеше да получи аплодисменти на сутрешната среща и потупване по гърба от началничката. Но можеше ли да обвини човек, като знаеше, че има нещо повече по случая му? Уликите му говореха едно, а инстинктът му – съвсем друго.

Рей си спомни Анабел Сноудън, жива в апартамента на баща си, дори след като мъжът молеше полицията да открие човека, който я беше отвлякъл. Тогава инстинктът му не го подведе, но той реши да не му обръща внимание.

Ако пуснеха Джена за няколко седмици, можеха да си съставят по-добра картина: щяха да се уверят, че не е останал необърнат камък, когато дойдеше времето да я изправят пред съда.

Рей кимна на Кейт.

– Пусни я.

Не ти се обадих почти цяла седмица след първата ни среща и можех да усетя несигурността в гласа ти, когато го сторих. Чудеше се дали не си разчела погрешно знаците, нали? Дали не си казала нещо, което не е трябвало, или си облякла неподходяща рокля...