Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

– Инспектор Стивънс – казва той. – Водя задържана.

Тежката врата се отваря и влизаме в голямо помещение с мръсни бели стени. Вратата се затръшва зад нас, но звукът продължава да кънти цяла минута в ушите ми. Въздухът е застоял, въпреки шумната климатична система, която е монтирана на тавана. Носи се ритмично тропане, което идва някъде иззад лабиринта от стени пред нас. В края на помещението се намира сива метална пейка, захваната с болтове за пода, където млад мъж в средата на двайсетте си години си дъвче ноктите и плюе на пода онова, което отгризне със зъби. Облечен е в синьо долнище на анцуг с протрити крачоли, маратонки и мръсен сив суитчър с изтъркано лого. Вонята от тялото му засяда в гърлото ми и аз се извръщам на една страна, преди да успее да види смесицата от страх и съжаление в очите ми.

Прекалено съм бавна.

– Добре ме огледа, нали, захарче? – Гласът на мъжа е висок и носов като момчешки. Поглеждам към него, но не му отговарям.

– Ела да ми видиш съкровището, ако искаш! – Младежът се хваща за слабините и се смее, избликът му е някак си нелеп на фона на тази мрачна и грозна кутия.

– Стига с глупостите, Лий – казва инспектор Стивънс. Мъжът поставя самодоволна усмивка на лицето си и се обляга отново на стената, за да продължи да се хили на остроумието си.

Детектив Евънс отново ме хваща за лакътя, ноктите ѝ се забиват в кожата ми, докато ме води пред едно високо бюро. Заклещен зад него, се намира униформен офицер, чиято бяла риза е опъната върху огромния му корем. Кима на полицайката, но мен ме поглежда само бегло.

– Обстоятелства?

Детектив Евънс маха белезниците ми и като че ли на мига започвам да дишам по-леко. Търкам червените бразди по китките си и изпитвам перверзно удоволствие от болката, която ми причинява това действие.

– Сержант, това е Джена Грей. На двадесет и шести ноември 2012-а Джейкъб Джордан беше блъснат от кола във Фишпондс. Шофьорът не е спрял. Колата беше идентифицирана като червен форд "Фиеста" с номер J634 OUP, регистриран на Джена Грей. По-рано днес отидохме в "Блейн Кеди", вила близо до Пенфейш в Уелс, където в 19:33 часа арестувах Грей по подозрение за причиняване на смърт поради опасно шофиране и напускане на сцената на пътнотранспортно произшествие.

От пейката в края на ареста се чува тихо подсвиркване и инспектор Стивънс стрелва Лий с предупредителен поглед.

– Какво прави той тук всъщност? – Мъжът не се обръща към никой в частност.

– Чака да бъде разпитан. Ще го разкарам. – Без да се обръща, сержантът се провиква: – Сали, би ли върнала Робъртс отново във втора дупка? – Едра тъмничарка излиза от офиса зад бюрото, от колана ѝ виси голяма връзка с ключове. Яде нещо и тупа трохите от вратовръзката си. Тъмничарката отвежда Лий във вътрешността на ареста и той ме стрелва с отвратен поглед, докато върви. Така ще бъде и в затвора, когато разберат, че съм убила дете. Другите затворнички ще бъдат отвратени, ще извръщат поглед, когато мина покрай тях. Захапвам долната си устна, защото осъзнавам, че ще е много по-лошо от това. Стомахът ми се свива от страх и за първи път се питам дали ще успея да се справя. Напомням си, че съм минала и през по-лошо.

– Колан – казва сержантът, в ръката си държи празна найлонова торба.

– Моля? – Говори ми така, все едно съм наясно с правилата, но аз вече съм объркана.

– Колана ви. Свалете го. Носите ли някакви бижута? – Мъжът става нетърпелив и аз се заемам с колана си, вадя го от гайките на дънките и го слагам в торбата.

– Не, нямам бижута.

– Брачна халка?

Поклащам глава и инстинктивно докосвам празното място на безимения си пръст. Детектив Евънс проверява чантата ми. Нямам никакви по-лични неща в нея, но въпреки това чувството е все едно наблюдавам крадец, който обира къщата ми. Един тампон се търкулва върху плота.

– Ще имате ли нужда от тях? – пита ме тя. Тонът ѝ е нормален и нито инспектор Стивънс, нито офицера от ареста казват нещо, но аз се изчервявам бързо.

– Не.

Жената го пуска в найлоновата торба, преди да отвори портмонето ми, да извади няколкото карти, които са там, и да отдели монетите на една страна. В този момент забелязвам бледосинята картичка сред касовите бележки и банковите карти. В помещението настава пълна тишина и аз мога да чуя как сърцето ми се опитва да изскочи от гърдите ми. Когато поглеждам към детектив Евънс, виждам, че тя е спряла да пише и гледа право към мен. Не искам да я поглеждам, но не мога да се спра. Остави, мисля си, просто остави. Бавно и преднамерено жената взима картичката и я оглежда. Смятам, че има намерение да ме пита за нея, но вместо това я записва в списъка и я оставя при останалите ми неща в торбата. Издишам бавно.