Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

Дребния кимна.

– Няма да основе фен клуб скоро, но е на линия. След смъртта на Джейкъб е чувствала, че обществото стоварва голяма доза вина върху нея. Каза, че ѝ било достатъчно трудно да бъде приета, тъй като е чужденка, а злополуката само наляла допълнително масло в огъня.

– Кога си е тръгнала? – попита Кейт.

– Веднага след погребението. В Лондон има голяма полска общност и Аня отседнала при свои братовчеди в претъпканата им къща. Ако четем между редовете, съществува голям въпросителен знак дали разполага с необходимите документи, за да започне работа, което не помага, когато се наложи да се издирва.

– Доволна ли беше, че разговаря с теб? – Рей изпъна ръце пред себе си и изпука пръстите си. Кейт потръпна.

– Да – отвърна Дребния. – Останах с впечатлението, че почувства облекчение, че има някого, с когото да поговори за Джейкъб. Знаеш ли, че не беше казала на семейството си у дома? Била прекалено засрамена.

– Засрамена? Защо, по дяволите, би била засрамена? – изуми се Рей.

– Дълга история – отговори сержантът. – Аня дошла в Обединеното кралство на осемнадесет. Не е много разговорлива как е стигнала, но в крайна сметка започнала да работи с кешово заплащане като чистачка в офисите на "Глийтхорн". Сприятелила се с един от мъжете, който работел там, и не след дълго забременяла.

– И вече не са заедно с бащата? – предположи Кейт.

– Точно. Родителите на Аня били ужасени, че ще ражда извънбрачно дете, и настояли да се прибере у дома в Полша, където да могат да се грижат за нея, но жената отказала. Заявила, че иска да им докаже, че може да се справи сама.

– А сега вини себе си. – Рей поклати глава. – Бедното момиче. На колко години е?

– Двадесет и шест. Когато Джейкъб бил убит, тя си помислила, че това е нейното наказание задето не ги е послушала.

– Толкова тъжно. – Кейт стоеше мълчалива с вдигнати до гърдите си колене. – Вината не е била нейна – не тя е карала шибаната кола!

– Казах ѝ това, разбира се, но тя е натрупала доста вина оттогава насам. Както и да е, съобщих ѝ, че сме задържали някого и очакваме присъда – при положение че вие двамата сте си свършили добре работата. – Мъжът изгледа накриво Кейт.

– Не се опитвай да ме закачаш – отвърна детективката. – Прекалено късно е и чувството ми за хумор е дезертирало. Получихме самопризнания от Грей, но стана късно и ѝ позволихме да поспи до сутринта.

– Точно това смятам да направя и аз – каза Дребния. – Ако нямаш нищо против, шефе? – Мъжът развърза вратовръзката си.

– Двамата ще го направим – отвърна Рей. – Хайде, Кейт, стига толкова за тази нощ. Ще продължим на сутринта и ще видим дали Грей ще ни каже къде е колата.

Тръгнаха към задния двор. Дребния вдигна ръка за довиждане, когато мина с колата си покрай тях. Насочи се към големите метални врати, като остави Рей и Кейт в полумрака зад себе си.

– Дълъг ден – каза инспекторът. Въпреки умората си, изведнъж желанието му да се прибира у дома се изпари.

– Да.

Бяха толкова близо един до друг, че усещаше лекия аромат на парфюма на Кейт. Усети, че сърцето му е започнало да бие силно в гърдите му. Ако я целунеше сега, нямаше да има връщане назад.

– Лека нощ – пожела му детективката, но не помръдна.

Рей направи една крачка и извади ключовете от джоба си.

– Лека нощ, Кейт. Приятни сънища.

Въздъхна, когато се качи в колата. Беше толкова близо до преминаването на границата.

Толкова близо.

Часът беше около два, когато Рей си легна, и като че ли след няколко секунди алармата му звънна и отново го изпрати на работа. Сънят му беше неспокоен, не можеше да спре да мисли за Кейт. По време на сутрешния брифинг постоянно се опитваше да я изгони от главата си.

В десет часа се срещнаха в столовата. Рей се запита дали детективката беше прекарала нощта в размисли за него и веднага се смъмри за тази мисъл. Това беше нелепо и колкото по-скоро го оставеше настрана, толкова по-добре.

– Прекалено съм стар за тези среднощни приключения – каза той, докато стояха на опашката, за да си вземат закуската специалитет на Мойра, всеобщо позната като менгемето, благодарение на ефекта ѝ върху кръвоносните съдове. Надяваше се Кейт да го опровергае, но бързо се почувства глупаво заради тази мисъл.

– Благодарна съм, че не съм патрул – отвърна жената. – Помниш ли как се чувствахме в три сутринта?

– Господи, как мога да забравя? Бориш се да останеш буден и отчаяно се молиш за някоя гонка, за да си вдигнеш адреналина. Сега не мога да правя подобни неща.