Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

Пътуването им до участъка беше изключително неприятно заради бавното движение по магистрала "М4". Рей и Кейт разговаряха тихичко на безопасни теми: политиката в службата, новите коли, обявите за свободни позиции в полицията. Инспекторът предположи, че Джена е заспала, но жената проговори, когато наближаваха Нюпорт.

– Как ме открихте?

– Не беше толкова трудно – отговори ѝ Кейт, когато видя, че Рей няма намерение да го стори. – Имаш акаунт за интернет услуги на твоето име. Проверихме информацията с хазяина ти, за да се уверим, че няма грешка – човекът ни беше изключително полезен.

Рей се обърна назад, за да види как Джена приема нещата, но тя гледаше навън през прозореца към натовареното движение. Единственият знак, че не е чак толкова отпусната, колкото изглеждаше, бяха свитите ѝ в скута юмруци.

– Сигурно ви е било тежко – продължи детективката, – да живеете с онова, което сте сторили.

– Кейт – каза предупредително Рей.

– За майката на Джейкъб е по-тежко, разбира се...

– Достатъчно, Кейт – сряза я инспекторът. – Спести си приказките за разпита. – Стрелна я с предупредителен поглед и тя се намръщи насреща му отбранително. Нощта щеше да е дълга.

В мрака на полицейската кола си позволявам да заплача. Горещи сълзи капят върху стиснатите ми юмруци, докато детективката ми говори и въобще не се опитва да скрие отвращението си. Заслужавам всяка една дума, но въпреки това ми е трудно да ги чуя. Нито за миг не съм забравила майката на Джейкъб. Нито за миг не съм спирала да мисля за загубата ѝ – загуба, много по-голяма от моята. Мразя се за онова, което сторих.

Насилвам се да дишам дълбоко и равномерно, за да прикрия хлиповете си; не желая да привличам вниманието на полицаите. Представям си ги как чукат на вратата на Йестин и бузите ми изгарят от срам. Новините, че излизам с Патрик, се разпространиха толкова бързо из селото, че вероятно клюката за този последен скандал вече е в обращение.

Нищо не е по-зле от изражението на Патрик, когато се върнах в кухнята с полицаите. Чувството, че е предаден, е изписано толкова ясно на лицето му, все едно е надраскано с триметрови букви върху него. Всичко, което е мислил за мен, е било лъжа, лъжа, която е целяла да прикрие едно непростимо престъпление. Не мога да го виня за пламъка в очите му. Трябваше да помисля, преди да се сближа с някого – преди да допусна някого до себе си.

Вече се намираме в покрайнините на Бристъл. Искам да прочистя ума си от всичко. Ще ме отведат в стаята за разпити и ще ми предложат да се обадя на адвоката си. Полицията ще ми задава въпроси и аз ще им отговарям с цялото спокойствие, на което съм способна. Няма да плача или да сипя извинения. Те ще ме обвинят, ще се изправя пред съд и всичко ще приключи. Най-накрая ще бъде раздадено правосъдие. Така ли работи системата? Не съм убедена. Познанията ми за полицията са придобити от детективските романи и статиите във вестниците – никога не съм предполагала, че ще свърша от тази страна на оградата. В ума ми изниква купчина с вестници, снимката ми е увеличена, за да се види всяка подробност от лицето ми. Лицето на убийца.

Една жена е арестувана във връзка със смъртта на Джейкъб Джордан.

Не знам дали вестниците ще публикуват името ми, но дори да не го сторят, със сигурност ще отразят историята. Слагам ръка на гърдите си и усещам тупкането на сърцето върху дланта си. Топло ми е и съм изпотена, все едно ме наляга треска. Всичко се разпада.

Колата намалява и завива към паркинга на няколко грозни сиви сгради, отделени от околните офис блокове само от полицейската служба на Ейвън и Съмърсет, която се издига над главния вход. Превозното средство е умело насочено към малкото пространство между две полицейски коли и детективката отваря вратата ми.

– Добре ли сте? – пита ме тя. Гласът ѝ е по-мек сега, сякаш съжалява за грубите думи, които ми е казала по-рано.

Кимам, благодарна и жалка.

Няма достатъчно място вратата да се отвори напълно и е странно да слизам с оковани в белезници ръце. Непохватността, с която се движа, ме кара да се чувствам още по-изплашена и дезориентирана и се чудя дали завързаните ми ръце са причината. В крайна сметка, ако сега побягна, къде ще отида? Задният двор е ограден от високи стени с електрически врати, които блокират изхода. Когато най-накрая се наемам да сляза, детектив Евънс ме хваща за ръката и ми помага да се измъкна от колата. Тя не ме стиска силно, но самото действие ме кара да се чувствам клаустрофобично и се опитвам да потисна желанието си да я отблъсна. Тя ме води до метална врата, където мъжът натиска някакъв бутон и говори в интеркома.