Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

– Това е Патрик Матюс – представи госта си Джена, все едно се бяха събрали на социално събитие. Тя обърна гръб на Рей и Кейт и инспекторът се почувства така, все едно се натрапва.

– Налага се да придружа тези полицаи. – Думите ѝ бяха отсечени и равнодушни. – Нещо ужасно се случи миналата година и трябва да оправя всичко.

– Какво става? Къде ще те отведат?

Човекът или не знаеше абсолютно нищо за случилото се, или беше невероятен лъжец, помисли си Рей.

– Ще я отведем в Бристъл – отвърна той и пристъпи напред, за да подаде визитната си картичка на Патрик, – където ще бъде разпитана.

– Не може ли да проведете разпита утре? Мога да я закарам до Суонзи на сутринта. – Господин Матюс – започна Рей, търпението му беше на изчерпване. Отне му три часа да стигне до Пенфейш и още час да намери "Блейн Кеди". – Миналия ноември дете на пет години беше блъснато и убито от кола, която не е спряла. Опасявам се, че това не може да чака до сутринта.

– Какво общо има тази злополука с Джена?

Последва кратко мълчание. Патрик погледна първо към Рей, а после и към приятелката си. Бавно заклати глава.

– Не. Трябва да има някаква грешка. Та ти дори не шофираш.

Жената задържа погледа му.

– Няма грешка.

Рей усети надигащите се в него тръпки от хладината в гласа ѝ. През изминалата година се опитваше да си представи кой би могъл да бъде толкова коравосърдечен, че да избяга и да остави едно умиращо дете на пътя. Сега, когато се изправи лице в лице с убийцата, се опитваше да се държи професионално. Знаеше, че не само той се чувства по този начин: за колегите му също щеше да е доста трудно да се справят, също както им беше трудно да се държат учтиво с изнасилвачи и педофили. Погледна към Кейт и видя, че и тя изпитва същото. Колкото по-скоро се върнеха в Бристъл, толкова по-добре.

– Трябва да тръгваме – каза на Джена. – Когато стигнем до ареста, ще бъдете разпитана и ще имате възможност да ни разкажете какво се случи. Дотогава не можем да говорим по случая. Разбирате ли?

– Да. – Жената взе малка раница, закачена на гърба на един от столовете. Обърна се към Патрик: – Ще можеш ли да останеш и да се грижиш за Бо? Ще се опитам да ти се обадя, когато разбера какво се случва.

Мъжът кимна, но не изрече нищо. Рей се запита какво ли си мисли. Какво ли беше чувството да разбереш, че някой, когото смяташ, че познаваш, те лъже?

Инспекторът сложи белезниците на китките на Джена, провери да не са прекалено стегнати, и забеляза, че жената не реагира по никакъв начин, докато го правеше. Видя белега на дланта ѝ, но тя стисна ръка и го скри.

– Опасявам се, че колата ни е малко надалеч – съобщи Рей. – Не стигнахме по-близо от караванния парк.

– Пътят свършва на около осемстотин метра оттук – обясни Джена.

– Само толкова ли са? – На Рей му се бяха сторили много повече, когато идваха с Кейт насам. Намери фенерче в багажника на колата, но батериите му бяха на привършване и трябваше да го разтриса на всеки няколко метра, за да работи.

– Обади ми се при първа възможност – каза Патрик, когато поведоха Джена навън. – И си наеми адвокат! – провикна се след тях, но черната нощ погълна думите му и жената не му отговори.

Представляваха странно трио, което се тътреше по пътя към караванния парк и Рей се радваше, че Джена им сътрудничи. Може и да беше слаба, но беше висока колкото него и определено познаваше околността много по-добре от тях. Инспекторът беше напълно дезориентиран и въобще нямаше представа колко са близо до ръба на скалите. Всеки път, в който чуеше по-силно плясъка на вълните, очакваше да го опръска морска вода. Почувства облекчение, когато стигнаха до караванния парк безпроблемно и отвори задната врата на корсата без отличителни знаци за Джена, която влезе вътре, без никакви протести.

Двамата с Кейт се отдалечиха на няколко метра от колата, за да поговорят.

– Смяташ ли, че е с всичкия си? – попита детективката. – Не е обелила и две думи.

– Кой знае? Може да е в шок.

– Предполагам, че след всичкото това време, е решила, че се е измъкнала. Как е възможно да е толкова коравосърдечна? – Кейт поклати глава.

– Нека първо чуем какво има да ни каже, става ли? – Предложи Рей. – Преди да я окачим на въжето. – След еуфорията, че най-накрая бяха идентифицирали шофьора, арестът беше някак си съвсем неочакван.

– Красивите жени също могат да бъдат убийци, наясно си с това, нали? – попита Кейт. Смееше се насреща му. Преди да успее да отговори, тя грабна ключовете от ръката му и тръгна към колата.